Дмитрий Биленкин - Принципът на неопределеността

— И нея. И то по-напред! Пред очите му, пред очите ти, Берг! Още ли не трепериш? На бавен огън ще се печете заедно с плода от престъпната ви връзка… Помисли за разкаяние, помисли!

Епископът падна в креслото. Ако не бяха пламтящи те му очи, човек би го взел за труп. Берг презрително спи рамене.

Отведоха го в килия и там го оковаха във вериги. Резето щракна, тропотът по стълбите стихна.

Берг лежа известно време неподвижно. Че се оказа двойник на някакъв тукашен Берг, беше, разбира се, подозрително съвпадение, но сега нямаше смисъл да обсъжда теорията на вероятностите. Възможно е да става дума за същия оня Берг, чийто гроб… Не е важно! Този неизвестен Берг от тринадесети век бе извършил нещо сериозно, враговете му бяха устроили капан, а в него попадна човекът от двадесет и първи век. Ама че положение! С какво го заплашваха? Ах да, с люлка…

Догади му се от отвращение и гняв. Връзваха осъдения на края на лост и ту го спускаха в огъня, ту го издигаха, колкото да си поеме дъх — ето това представляваше люлката. Бавно опичане на човека. Животни, тъпи садисти! Ще им покаже той… Ще има да подскачат, размахвайки раса. Ще видят те каква муха се е хванала в паяжината им. Интересно какви ли мутри ще направят утре…

Луната все по-често надничаше иззад облаците, чертаейки на пода издължената сянка на решетката.

Берг иззвънтя с веригите и тържествуващо се усмихна. Глупави, дебели вериги от лош метал, наивна решетка на широкия отвор — тези тъмничари дори не подозират какво представлява човекът от двадесет и първи век и на какво е способен.

— Не ми харесва този хотел — предизвикателно рече Берг. — Влажно, студено. И въобще, нима ще се оставя, просто така, за попълване на знанията да…

Той легна, затвори очи. Тренираното му тяло само знаеше какво трябва да върши. Тъмна вълна покри съзнанието му. Сега всички клетки на мозъка и тялото му се подчиняваха на единния ритъм, на страшния ритъм, който насочваше всички сили на организма.

Берг се напрегна, веригите с трясък се скъсаха.

— Така — каза си той.

Онова, което по-рано в момент на безумно напрежение случайно се удаваше на един от милионите, беше вече отдавна познато и всеки човек от двадесет и първи век умееше да възбужда у себе си оня скрит резерв от енергия, който стократно надвишаваше пределите на „нормалните“ физически възможности.

Изчака да отмине обземащата го винаги след такова напрежение слабост, стана и с още едно усилие на волята изви решетките. Сега имаше нужда най-малко от половин час почивка. Ако в момента влезеше привлечената от шума стража, Берг не би могъл да й окаже никакво съпротивление. Никой обаче не караулеше под прозореца, нито пред вратата — и защо е нужно при такива здрави вериги и решетка?

Килията му се намираше в кула. Неравната, изградена от кръгли камъни стена обещаваше лесно спускане. Берг изчака да се скрие луната и почна да се спуска. Слизаше спокойно, уверено, както подобава на алпинист. Нито сега, нито преди той не бе принадлежал на чуждото време с неговите нелепи закони и случайности. Мигновената уплаха, която го обзе, когато, смаян от неочакваното нападение, разбра, че е попаднал в капан, бе преминала и сега той отново бе човек на своята епоха — горд, независим и могъщ.

Точно пред себе си Берг видя прозореца на по-долната килия. Трябваше да свърне малко встрани. Главата му вече беше на нивото на желязната решетка, когато изпод краката му се търкулна някакво камъче. Берг замря, хвана се за решетката и тогава сякаш напук изгря луната. Зад решетката се мярна нечия осветена от млечната светлина сянка. Треперещи пръсти сграбчиха ръката на Берг.

— Ти дойде, дойде, знаех си аз, вярвах, мили, мили…

Берг едва не извика от ужас. Пред очите му белееше сияещо лице на жена, по-скоро на момиче. Тя протягаше ръце към него и хлипаше, и се смееше, и в шепота й имаше такова щастие, че сърцето на Берг замря.

Ето я значи годеницата на онзи, другия Берг, която утре трябваше да изгорят на кладата.

— Най-добрият, най-храбрият, най-любимият, моят, моят Берг, спаси, спаси нашето дете!

— Нашето?! Дете?! Ах, да… — Берг почувствува как пропада в пропаст. Длъжен бе да я отблъсне. Девойката целуваше ръката му.

— Тихо — каза Берг.

Той хвана пръчките на решетката и ги издърпа. Те не бяха подсилени с напречни и лесно изскочиха от гнездата си. Измъкна девойката през отвора. Облечена бе като монахиня. „Виж каква била работата…“ — тъпо помисли Берг. Действуваше като автомат. Избра място долу, прицели се, скочи, разпери ръце и я пое в обятията си.