Дмитрий Биленкин: Принципът на неопределеността

Вътре бе чисто, тържествено и почти светло. По понятията на този век дори ослепително светло. Макар че за епохата на електричеството храмът би приличал на мрачна пещера. Но Берг така се бе подготвил за средновековието, че веднага долови контраста в сравнение с онова, което цареше извън стените. Горяха свещи, кънтеше орган, в полумрака на сводовете блестеше злато, оттам го гледаха отчуждено ликове на светии. И колкото по-дълго се вглеждаше Берг, толкова по-спокойно и едновременно с това по-непонятно ставаше на душата му. Понечи да се усмихне иронично, но иронията не му се удаде. Равномерното движение на главите на молещите се, трептенето на свещите, разнасящите се звуци, миризмата на восъка и тамяна разбудиха против волята в душата му нещо древно, отдавна забравено. Ритъмът, цветовете, звуците му действуваха хипнотизиращо — нищо друго! Не, не е само това. Берг можеше да отдели, да проанализира всеки елемент от това въздействие, но всички, взети заедно, представляваха нещо повече от хипноза. Сега тук, в далечното средновековие, всичко това беше отдушник. Тук хората изпитваха илюзията на единение със себе си, с другите, с онова тайнство, което сякаш присъствуваше в храма, което ги наблюдаваше и пазеше, наказваше и предвещаваше, просветляваше и усмиряваше. Съвсем друга, тревожно — вълнуваща, емоционална настройка; отчасти разбираем, но отблъскващ духовен мир.

Берг се измъкна навън. Веднага го прониза остър вятър. Загърнал наметалото си, той зави зад ъгъла и едва не се сблъска с един измъчен човек в дрипи, който едва се държеше на краката си — или беше пиян, или беше болен.

— Слушай, ей…

Берг не се обърна, макар че нещо го подтикваше да помогне на нещастника. Но възпитаното до рефлекс съчувствие тук беше безполезно, дори опасно.

— Слушай, ей… Слушай, ей… — монотонно боботеше човекът, сякаш говореше със стена.

Навярно беше просяк.

Накъде да върви? Това нямаше значение. Съдържанието на чантата, на колана, самите му дрехи, медният пръстен на ръката му само външно приличаха на предметите от далечното минало. Кой би се отнесъл подозрително към обикновен кремък? Или към парченце слюда? Кремъкът беше инфрачервено фенерче, а слюдата му даваше възможност да вижда невидимия свят. Пръстенът играеше много по-важна роля. Той беше уредът, който се задействуваше от масата на антигравитатора. Сега беше студен. Но ако антигравитаторът се намираше в радиус от сто метра, почваше да се загрява. Също като в детската игра „студено, по-студено… топло, по-топло!“

Оръжие нямаше. Никакво. Всичко бе така предвидено, че нищо, една негова постъпка дори при най-неочакваното положение да не предизвика изкривяване в хода на историята. Освен… И чудо да направеше, пак не би предизвикал силен отклик в тази епоха, в която всички вярват в чудеса. Всяко разклащане на веригата след време ще стихне, фатално е само прекъсването. Такова, влечащо след себе си непредвидени последици фатално прекъсване би могло да бъде едно неволно направено при самоотбрана убийство. Все пак трябваше да бъде предпазлив и в дреболиите, защото теориите са си теории, но кой ги е проверявал на дело? Кой би рискувал да ги провери?

Вятърът разгонваше облаците. За няколко мига просветна огнена ивичка от залеза, но отблясъкът й така и не успя да проникне в тесните улички, където къщите се бяха притиснали една о друга като овце в лошо време.

Застудя. Берг машинално понечи да пъхне премръзналите си ръце в джобовете и се удиви, че не ги намери. Ето, още един дребен пропуск! Щом поотслаби контрола и веднага направи жест, който не би направил човек от тринадесети век по простата причина, че тогава не е имало джобове. Внезапно усети, че пръстенът се затопля. Берг замря, не вярвайки. Нима така, изведнъж? Заснова по кривите улици, плашейки се всеки път, щом пръстенът почваше да изстива. Но малко по малко се успокои и почна да стеснява кръга, докато на края му стана ясно, че от антигравитатора го делят само стените на къщата пред него.

В двете мънички прозорчета на втория етаж, издадени над улицата, мъждукаше слаба светлинка — явно стопаните още не бяха си легнали. Това нямаше значение. В същност сега нищо нямаше значение. Тиха радост на удовлетворение обзе Берг. Най-после край. Мил му стана този град с керемидените покриви, този простодушен древен свят, всичко, всичко! Берг запомни къщата, уличките, които водеха до нея, огледа вратата. Тук си лягат рано, а да прекара някой и друг час в кръчма, да понаблюдава живота ще е и приятно, и полезно. После ще се върне „като крадец в нощта“, ще извърши каквото е нужно — и сбогом, средновековие! Дойде като сянка и ще си отиде като сянка, само кучетата заподозряха нередното. Лекарят от двадесет и първия век ще огледа критично калните му ботуши, изпръсканото с кал наметало и ще каже: „Ех, братко, ти май много… Да не си ми домъкнал и чума?“