Дмитрий Биленкин - Принципът на неопределеността

Гробът бе толкова пресен, че дори глината още не се бе втвърдила. Тръпки побиха Берг: тук ли щяха да го убият, в това време, да го заровят и… Едва усмири разтуптялото се сърце. Глупости! Дори и да го убиеха тук, във всеки случай ще е по-късно, а този човек е вече умрял! И изобщо няма никаква загадъчност, просто съвпадение на разпространено име. В Шотландия е имало десетки поколения макферсоновци. Възможно е и берговият род да е толкова стар и някой от тях да е живял по тия места. Но това означава… това означава, че има изгледи да се срещне с… Разбира се, а нима не го знаеше предварително.

Отдалечавайки се бързо от гроба, Берг се замисли. Една проста аритметика — всеки има двама родители, четирима дядовци и баби, осмина прадядовци и баби, шестнайсет пра, пра…, повече от хиляди прадеди до десето коляно, а какво остава за най-дълбоко минало. Даже, ако се има пред вид кръстосването при далечно родство, то вероятно повечето от жителите на всяко европейско селище сега са му близки роднини — на него, Берг от двадесет и първия век. А някакъв си там Гай Юлий Цезар той може съвсем свойски да поздрави.

Страшно нещо е това генетиката.

Както и да се самоуспокояваше, срещата остави у него неприятно чувство. Той побърза по-скоро да отмине гробището. Та представете си само — далечен прародител му е бил всеки двадесети (десети, седми) погребан тук човек! Побиха го тръпки при мисълта, че неговият облик, характер и самото му съществуване виси на такава нетрайна нишка… Ако в същото това средновековие някой не се е срещнал, или — да речем — не се е скарал с някого, даже в този град, където отива той сега, то и него, Берг може би нямаше да го има. Или поне очите му щяха да имат друг цвят, той самият — друг темперамент, друга съдба…

Впрочем, това е една от причините, поради която на нито един човек досега не се е разрешавало да се връща в миналото.

Берг си възвърна душевното равновесие едва когато пътечката го изведе отново на пътя сред ширналия се простор. Задуха вятър. Отвъд завоя течеше малка мътна река. Кален мост водеше до некрасиви крепостни порти. Берг замря, щом съзря назъбения силует на градските стени. Те са. Веднага позна известния му от снимките профил на „Дебелата Дева“. Значи имаше късмет: озовал се бе почти в нужното му време, защото в десети век тази кула още не е била построена, а в четиринадесети е била вече разрушена от войните на херцог Беркелевски. Значи костюмът му, общо взето, отговаряше на епохата, не бе нужно да се преоблича в храсталака.

Извади от торбата запасните костюми, заля ги с течност, която по вкус и цвят напомняше вино и, след като се увери, че тъканта се е превърнала на прах, се запъти към моста.

Още щом стъпи на моста, разумът му се избистри, страничните мисли отлетяха. Й все пак понякога му се струваше, че стига само да тръсне глава и…

Но не, кучетата, които се спуснаха към него, като премина моста, бяха съвсем реални. Цяла сюрия — мръсни, крастави, шугави. Пълзяха по земята и лаеха дрезгаво.

„Ама че история! — стискайки здраво пръчката, помисли си Берг. — Аз нямам и понятие как би се държал един средновековен пътник при среща с… И защо ли лаят?“

Кучетата се отдръпнаха, щом той се запъти към тях. Ръмженето се смени с раздразнено квичене, в което се долавяше неприязън и страх. Внезапно Берг се сети. Разбира се! Дрехите му, обувките носеха миризмата на епохата, в която бяха направени, миризма на чуждата на този век синтетика!

Берг с уважение погледна кучетата и без да им обръща повече внимание, се запъти към портата. Настъпила бе, изглежда, най-отговорната минута, която щеше да реши сполучлива ли е маскировката му.

Но нищо не се случи. Нечие лице надзърна през решетъчното прозорче и веднага изчезна; в караулното помещение се чуваше трополене на зарове — стражата явно не бе заинтересувана да се откъсва от играта заради някакъв си бедняк. „Изглежда съм попаднал в мирно време“ — реши Берг.

Посещенията в миналото бяха забранени, но нищо не пречеше да се изпращат там за снимки и наблюдения замаскирани като облаци хроновизори. Наистина, по силата на принципа на неопределеността налагаше се да ги изпращат просто наслуки. Когато ставаше дума за навлизане само за няколко години в миналото, разсейването не винаги даваше чувствителни отклонения. Но за по-дълго то вече водеше до съвършено непредсказуеми резултати. Не успяваха по никакъв начин да заснемат битката при Креси. Ако фокусираха хроноскафа точно на времето, когато бе станало сражението, в такъв случай той се озоваваше всякъде другаде, само не и над селцето Креси. Или пък обратното: ако го изпратеха точно над мястото на битката, тогава никой не можеше да гарантира с колко векове или даже хилядолетия ще изпревари датата на събитието. Впрочем, това нямаше решаващо значение, тъй като за историка е интересна всяка епоха. Най-често изпращаха хроноавтоматите в определена — една и съща точка на пространството, поради което временната последователност на наблюденията биваше твърде разпокъсана. Но по-добре е все пак нещо, отколкото нищо. Всичко вървеше тъй или иначе добре, докато не се случи аварията. Апаратът от типа „кълбест облак“ не задействува при командата за връщане. Нищо страшно, настроиха апарата за сближаване с градоносен облак — към многобройните светкавици щеше да се прибави просто още една. Но взривното устройство задействува лошо. Кристалният блок на линейния антигравитатор, макар и повреден, оцеля. И на всичко отгоре това се случи над някакъв град.