Дмитрий Биленкин - Принципът на неопределеността

Кръчмичка откри наблизо. За удивление на Берг никой не му обърна внимание. Всички се бяха скупчили около една пейка, на която седеше зачервен от смущение простичък момък в нови кожени панталони. Под пейката кой знае защо имаше локва. Вдигаха се канчета, сипеха се непонятни за Берг ругатни; беше душно, смрадливо, от свода на огромното огнище висяха паяжини, черни от саждите; отблясъци от жарта пробягваха по разгорещените лица, проблясваха в червено по потните бузи, хлътваха в смеещите се уста.

Никой не погледна към Берг, когато се настаняваше в ъгъла. Само стопанинът, прегърбен мъж към четиридесетте с крив нос, се измъкна от тълпата да се осведоми какво иска новият посетител.

— Вечеря — кратко каза Берг.

— Отдалеч, а? — доловил акцента, запита стопанинът.

— От Брабант.

Кръчмарят се отдалечи с лек поклон. Берг го изпрати с поглед, пълен с недоумение, но веднага забрави за него, защото смехът и разговорите наоколо неочаквано стихнаха.

Пролуките между гърбовете му позволяваха да вижда какво става в кръга. Към момъка на пейката чинно се приближи шишко с тройна брадичка. Побутна го по рамото и момъкът трепна като ударен от ток. Тълпата се раздвижи. Момъкът стана и за изумление на Берг заедно с него се вдигна и пейката. Момъкът плавно изви тяло, пейката също се изви и всички тогава видяха, че тя здраво е залепнала за панталоните. Избухна възторжен рев.

На Берг всичко му стана ясно. Как не се сети веднага, че това е посвещаване в майстор пивовар. Кандидатът трябваше да свари бира, да излее канче върху току-що рендосана пейка, да седне с новите панталони и ако бирата е хубава, те трябваше да залепнат. Значи пивоварите в града се увеличиха с още един майстор.

Имаше нещо непосредствено детско в последвалото веселие. Берг с мъка дъвчеше непоносимо жилавото месо и усещаше нещо като завист. Той не би могъл да се смее така гръмогласно, да удря така момъка с юмруци, да излива в устата си реки от вино и бира, да лапа големите късове месо, да тропа с ботуши, отдавайки се простодушно на моментното настроение. Извика стопанина, плати и излезе.

Небето се бе изчистило от облаците. От мястото, където се намираше луната, се сипеше млечна светлина. Светлееше само над начупената линия от покриви. Но долу всичко тънеше в пълен мрак. Берг едва успя да направи десетина крачки, когато видя пред себе си запалени факли. Обърна се. Отзад към него се приближаваха също такива трепкащи светлини. Блеснаха оръжия. Нощната стража.

Какво от това?

Трепкащите пламъци осветиха брадясали лица, шумно като след тичане дишащи уста, стоманени остриета и шлемове. Берг отстъпи встрани и се долепи до стената. И тогава в гърдите му се опряха изведнъж няколко копия.

— Прережи му гръкляна! — зачу се нечий радостно — екзалтиран вик и мечешка маса от тела се стовари върху Берг.

— За какво? — викна той полузадушен. — Аз съм от Брабант. Аз…

Отговориха му с язвителен смях.

— Връзвай го по-здраво! Мислиш, че като си се преоблякъл, никой няма да те познае, а, Берг?

Берг?

Помъкнаха го, като го ругаеха, ритаха. Смърдяха на чесън и вино.

Помещението, в което най-после го вкараха, беше ниско, сводесто. Каменната голота на стените прикриваха два-три едва забелязващи се гоблена. Вляво от горящото огнище димеше трисвещник. Отдясно до масичката имаше кресло, в което седеше беловлас старец в епископски одежди, толкова мършав и сбръчкан, че масивният кръст сякаш пробождаше гърдите му. Старецът бавно извърна глава. Чуваше се как пращят факлите на стражата.

— По-близо, доведете го по-близо — гласът на епископа изшумоля като духната от вятъра хартия.

— Аз не съм онзи, за когото ме взимате — високо каза Берг. — Това е грешка, аз никога не съм бил във вашия град. Аз…

— Знам! — старческата ръка удари леко облегалката. — Знам, че си дързък в измамите… Нагъл, дързък и богохулник. Надяваше се, че ще повярвам на слуховете за смъртта ти? Би трябвало сега да паднеш на колене, да се молиш… — Епископът се наведе напред. Шията му се проточи като на оскубана гъска. Отзад сумтеше някой от стражата.

Без сам да очаква това, Берг се изсмя. Епископът зяпна. Сенките, хвърлени от факела, трепнаха леко и всичко застина в озадачено мълчание. Дивота, паноптикум, към които той нямаше и не можеше да има никакво отношение. Продължаваше да се усмихва.

— На люлката! — главата на епископа се затресе. — И то още утре.

— А нея какво да я правим? — бързо запита нечий глас зад гърба на Берг. — Същото ли?