Дмитрий Биленкин - Принципът на неопределеността

— Ето ме и мен — каза Берг.

Тя се хвърли на врата му със сподавен вик. Той обгърна раменете й.

— Нямаме време. Припомни си, нямаш ли тук близки, у които… където бихме могли да се скрием? („Където бих могъл да те оставя да чакаш истинския Берг, ако е жив…“)

— Знаеш, че нямам! Ти… ти си се променил, мили… („странно, че любещото сърце не забеляза веднага подмяната…“) Да не съм сторила нещо не както трябва? Или пък да съм казала нещо…

— Не, не!

— Тогава… Аз не те разбрах напълно, когато ми казваше, че нашата любов е особена, че такава любов не е имало и няма да има, но сега, сега… Ти дори още не си ме целунал!

Той се подчини. И докато я целуваше, разбра, че иска винаги да я целува, цял живот, че тя му е близка, въпреки всичко близка още от първата минута; а всичко останало е измама, с която той се опитваше да се предпази от поразяващата като мълния любов, в която не вярваше и която вече го бе поразила.

Внезапно съзря изход, толкова прост, поразително как не се сети веднага. Хроноскафът ще откара и двамата! Девойката трябваше да умре в миналото, тя наистина ще умре за миналото, за да живее в бъдещето. А онзи, другият Берг, да върви по дяволите, щом не е могъл да я спаси. Той се засмя.

— Защо се смееш, мили?

— Нищо. Всичко е вярно: нашата любов е особена, такава не е имало и няма да има. Ние сме спасени, стига да можеш да вървиш цялата нощ.

— Нима е за първи път?

— Но…

— Малкият е умничък. Той съвсем не ми пречи. Виждаш ли, дори не се забелязва. Ще вървя толкова, колкото е нужно, щом си до мен.

Нейната увереност се предаде и на Берг. Той размота оплетения от тънки здрави жици пояс. Направи примка и я закачи на една издатина на стената. Подложи наметалото си, за да не се врязва жицата, завърза девойката; и след половин час бяха на свобода. Берг дишаше дълбоко горския въздух, който вече не му се струваше чужд; загърната в наметалото му, девойката вървеше до него, той я подкрепяше, усещаше топлината на рамото й и изпитваше замайваща нежност.

Сребристите и черни петна в дантелените сенки от листата сякаш плуваха край него, Или напротив — той плуваше по разстилащия се безплътен килим.

На процеждащата се между пролуките лунна светлина виждаше добре лицето й, но не можеше да каже дали е красива. Какво значение имаше това? Никакво. Както и миналото й, както и този малък свят, откъдето я измъкна. Дори знаеше как тя щеше да възприеме бъдещето. Като приказка, в която я бе отвел любимият. Щеше да приеме и неговия свят със същата оная доверчива непосредственост и твърдост, с която приемаше съдбата си, но най-трудно щеше да я убеди, че са живи, а не са се възнесли на небето.

Умората ги налегна внезапно. Берг почувствува как мяркащите се сенки на дърветата му пречат да върви, сякаш преплитат краката му. На два пъти се спъна. Това го изплаши. Не можеше да не настъпи изтощение след всичките изпитания. Държеше се само благодарение на нервното напрежение, нима сега, на половината път щеше да грохне?

С усилие на волята успя да се избави от неприятното чувство. Краката му като че ли се отделиха от тялото, почти не ги усещаше вече. Но почна да усеща как го тегли надолу тежестта на антигравитатора. Сякаш тежеше вече не килограми, а тонове! Всичко, освен краката бе станало по-тежко — главата, ръцете, девойката, която се опираше на ръката му, и това даде на обърканите мисли на Берг нов, непредвиден тласък, който го накара да изтръпне.

— Колко тежиш? — почти извика той.

— Аз? Не… не разбирам…

— Прости ме… Няма нищо, аз ей така…

Разбира се, тя не знаеше, а навярно и не разбираше какво я пита. Нелепо е да предполага, че в тринадесети век девойките се теглят на медицински кантари и Берг се засрами от въпроса си. Своето тегло знаеше точно, нейното определи на око, нали когато се спускаше от стената я пое в ръцете си, но тогава и наум не му минаваше дали мощта на хроноскафа ще издържи тежестта на двамата. „Само без паника — каза си Берг. — Само това липсваше.“

— Да поседнем — предложи той, макар че не бе време за почивка.

Седнаха и по това как тя се свлече върху постланото наметало, как очите й се впериха неподвижно в една точка, той разбра, че е прекалено уморена, много повече от него, но че по-скоро ще умре, отколкото да му го признае. Берг едва се сдържаше да не изстене. Внезапно почувствува дългоочаквания прилив на сили, по-скоро на ярост, която заместваше в случая силата.

— Да вървим — каза той, разбрал, че от дългата почивка само ще се разкиснат. Че поотделно никой няма да издържи, защото всеки черпеше сили от другия.