Дмитрий Биленкин - Живият пясък

„Наляво, нагоре, надолу, надясно! — Сел изпълняваше като автомат. Навярно за първи път в историята човек се подчиняваше така безпрекословно на вълк. — Не, не е същата миризма. И все пак е съвсем необикновена. Не е на стомана, нито на дърво…“

— Наляво.

Сел послушно зави.

— Нагоре! Спусни се! По-близо!

— По-близо не може. Ще се врежем в зданието.

— Трябва.

— Сигурен ли си?

— Странна миризма.

— Ако песъчинката се е намокрила, миризмата й може да се е променила неузнаваемо, не като на земните материали. Това ли искаш да кажеш?

— Може би.

— Накъде да карам?

— Натам!

Тесен корниз опасваше зданието. „Онова“ се намираше нейде по средата на корниза. По стъклената стена не можеха да се изкачат. Оставаше да кацнат с реалета на балкона и оттам…

Балконът беше малко по-широк от реалета. Вълкът изскочи, щом Сел отвори вратата. А нея вятърът тласна обратно на седалката. Вълкът се промуши през парапета. Сел погледна надолу и й стана страшно. Но вълкът вече вървеше по корниза, сякаш беше дъска, сложена на земята. Дъхът на Сел замря. Метър, още един, още, още… Вълкът спря. По широкия му мокър гръб два пъти пробягна мълния.

„Защо се бави?“ — недоумяваше Сел. Не се решаваше да викне, за да не го уплаши. Навел муцуна към корниза, вълкът се опитваше да направи нещо. Сел се надигна, обхванала хладните перила. Вълкът вдигна глава. И изведнъж Сел разбра: вълкът бе намерил онова, което търсеха, но не можеше да го вземе — липсваха му послушните човешки пръсти, ония забележителни, нежни и гъвкави творения на природата.

Сел настръхна. Вълкът се връщаше по корниза. Можеха, разбира се, да се извикат на помощ двигатели за птичи полет, но кой можеше да бъде сигурен, че водните струи няма да повлекат песъчинката до тяхното идване. Точно в подножието на зданието зееше фунията на колектора за дъжд. Там свършваше всичко. Носът му допря коляното на Сел. Думите бяха излишни. Той настояваше тя да действува. Сел прехвърли крак през перилата. Движеше се като в треска и в същото време странно спокойно. Опря гръб о зданието. Стъпалата й се поместиха на корниза. Знаеше, че не бива да гледа надолу. Гледаше направо пред себе си и виждаше само игления връх на Космическата кула. Устременият към небето огнен стълб й даваше въображаема опора. Направи крачка. С гърба си чувствуваше и най-малката грапавина по стената. Краката й сякаш не бяха нейните. Още една. Отстрани биеше вятърът. Колкото по-силно се опираше на зданието, толкова по-осезаемо ставаше поклащането му. Амплитудата на люлеенето беше нищожна, но нарушаваше равновесието, което Сел с мъка пазеше. Стената на зданието, като опряна в гърба длан, меко, но непреклонно подбутваше тялото на Сел. Тя замря, разперила ръце. Сега вече се олюляваше и Космическата кула, а заедно с нея и Сел. Тъмната бездна привличаше погледа като магнит. Сел затвори очи. Всичко изчезна, остана само равномерното люлеене на стената. И страничните талази на вятъра. И студът, сковал тялото й. То бавно се нагласяше към ритъма на поклащането, съзнанието търсеше равнодействуващата, която би му дала устойчивост. Със затворени очи Сел направи няколко крачки. Всичко беше много просто, ако не беше въображението. Защо ли си затвори очите, щом във въображението й веднага се появиха и пропастта долу, и тесният корниз, и падането в бездната, започващо със… слабост в краката, празнота в цялото тяло, трескави усилия, отчаянието на последния миг, последния замах…

Въображението натрапваше своя трескав ритъм. Тръпки полазиха Сел. Тя се заклати, загубвайки равновесие, задъха се от ужас. В този миг нечии здрави зъби я стиснаха за глезена. Сел облекчено въздъхна. Призраците отлетяха. Вълкът стискаше крака й като с клещи. Отмалялото тяло изведнъж получи опора.

Сел не се решаваше да отвори очи. Почиваше си от зловещата игра на въображението. Хватката на вълка здраво я държеше над пропастта. Едва сега разбра цялото безумие на постъпката си. Само решителност, мъжество и самонадеяност не достигаха, нужен беше и опит. Отдавна щеше да бъде долу, ако не беше опората, която й даде вълкът. Ако не беше чувството за реалност, което той й възвърна.

Твърдата хватка на зъбите му й подействува като команда.

Тя премести единия си крак, издърпа другия. Не биваше за нищо да мисли, трябваше само слепешката да се движи, подчинявайки се на насочващата хватка на вълка. Чисто механични действия, подпомогнати от зъбите му, обхванали глезена й като в менгеме. Щом изчезна страхът и угасна въображението, всичко се оказа много просто. За да не наруши блаженото спокойствие, Сел не отваряше очи. Тялото вече само пазеше равновесие, след като разумът престана да му пречи.