Дмитрий Биленкин - Живият пясък

— Да — каза вълкът. — Ще я намеря, ако е още в града.

— И все пак… — Борк се колебаеше.

— Побързайте за лабораторията!

— Вие наистина ли сте сигурни?

— Познавам вълка.

— Тогава аз ще отида с него! Моите крака са по-здрави!

— Но вие не разбирате вълка като мен! Вървете в лабораторията!

— Добре, едното не пречи на другото. В края на краищата градът може да се постави под карантина. Поддържайте връзка с мен!

… На горната площадка на зданието се разхождаше вятърът. В пролуките между облаците нервно мигаха звездите. Бледи, още беззвучни светкавици раздираха небето над хоризонта. Ноздрите на вълка жадно поемаха вятъра. Миризмите минаваха и изчезваха като редове на бързо прелиствана книга на фона на далечния мирис на ливадите и горичките. От градските миризми най-ярко се открояваха изпаренията на смазочни масла, киселите миризми на металите, дразнещите с вкус на стъкло аромати на полимерите. Вятърът довяваше хиляди оттенъци и носът на вълка ги ловеше като локатор. Вятърът и помагаше, и пречеше. Помагаше му, защото довяваше миризми от километри далеч; пречеше, защото ги смесваше и накъсваше слабите струи. Добре, че поне менеше посоката си и от време на време спираше. Така вълкът можеше да души целия град, сякаш се носеше на него. Сел стоеше до вълка, опъната като струна.

Тя знаеше, че Борк щеше да предприеме всичко възможно. Щяха да бъдат докарани и пуснати по следата специално обучени кучета. Веднага ще бъдат настроени на новата миризма и използувани всички лабораторни анализатори. Но тя бе уверена, че нито един апарат не може да се сравни с тънкото обоняние на вълка и нито едно куче не би проследило миризмата така, както вълкът, който разбра, макар и по-иначе от хората, целта на търсенето. Освен това сега всичко решаваха часовете, дори минутите.

Ловейки подозрителните струи, вълкът от време на време се раздвижваше, като че ли гонеше в тъмнината невидими пеперуди. Понякога дълго стоеше неподвижен. Светлините на града долу тревожно трепкаха в неспокойния въздух. Вълкът не виждаше и не чуваше нищо. От вятъра козината му ту настръхваше, ту полягаше на вълни; от време на време Сел го възприемаше като непознат и страшен звяр.

Внезапно той наведе муцуна към настилката. Вълкът подскочи, ноктите му задраскаха по бетона.

— Улових я! Натам, натам… След минута пристигна повиканият реалет. Машината ги понесе над града, отразявайки блясъка на светлините му. Но във въздуха миризмата вече не се долавяше. Сел напразно завиваше надясно, наляво, като ту снишаваше реалета над покривите, ту поемаше към висините… Не казваше нищо на вълка, защото знаеше, че той прави невъзможното.

На края, като попаднаха в поредната по-ниска въздушна струя, вълкът се оживи:

— По-надолу… още надолу.

— Още Надолу?

— Да, да!

Сел се поколеба. Долу беше вентилационният кладенец. Обточеното със светлини устие блестеше като огърлица. Да летят ли нататък? Правилникът забранява това. Да се спуснат с асансьора или пък да продължат пешком? Ами ако отново им потрябва реалета? Няма време.

Сел набра индекса на Борк. Появилото се на екрана лице на космонавта изразяваше досада и припряност. При вида на Сел то се успокои и светна:

— Намерихте ли?

Сел му обясни всичко.

— Не се тревожете! — почти я прекъсна Борк. — По дяволите правилника, аз ще се договоря с патрулната служба. По-бързо, колкото се може по-бързо!

— Живи ли са?

— Да, но това навярно е квазиживот… Не ме разпитвайте. На свобода са може би две или дори три семенца.

— И те…?

— Чакаме окончателни резултати. Веднага ще ви съобщя. Изключвам.

Екранът угасна.

Реалетът неподвижно висеше над отвора. Вятърът леко поклащаше машината като закотвена лодка. Отворът на вентилационната шахта беше малко по-широк от диаметъра на реалета.

— Дръж се, вълчо…

Реалетът полетя надолу като камък. Само на скорост и само по този начин можеше да се извърши маневрата при страничен вятър. Замяркаха се лампи, междуетажни прегради, изплашени лица по галериите.

— Още надолу ли?

— Да.

По-надолу кладенецът беше закрит с филтрираща решетка. Сел включи сирената и вкара реалета в наземния етаж. На половин километър се намираше транспортният шлюз. Намалила скоростта до минимум, Сел караше реалета над движещата се улица, точно над главите на хората. Отдолу се зачуха викове. „Какво ли си мислят за мен?“ — мярна се в ума й. Очите й се премрежваха от светлината. Боботенето на мотора отекваше в стените.