Дмитрий Биленкин - Живият пясък

— Защото… Да не грешиш?

— Не мога да греша.

— Да, да, знам… И все пак невероятно… Трябва да помисля.

Тъмните очи на Сел станаха още по-тъмни. Тя седеше неподвижно, но вълкът сякаш я виждаше да тича. Това го безпокоеше, защото не можеше да проумее причината на тревогата, но все пак разбираше, че е по-добре да не я пита. Сел скочи внезапно и както беше боса, изтича до информатора.

— Снимките на участниците в сириуската експедиция — каза тя в микрофона.

След няколко секунди на екрана на информатора се появи нечие лице.

— Той ли е? — Обърна се Сел към вълка.

— Не.

— Този ли е?

На екрана се появиха няколко лица.

— Да — каза най-сетне вълкът.

— Всичко съвпада…

— Не си ми обяснила — реши да напомни вълкът.

— Почакай…

Пръстът й два пъти посегна към бутона, преди да го натисне.

— Викам Борк, геолога на сириуската експедиция. Трябва да е в града. Предайте му… — Сел се запъна — че го викам по спешна работа.

Вълкът не се учуди, че Сел разговаря с неодушевен предмет, нито, че този предмет ще потърси човека, който се намира нейде в града. Не го разбираше, но беше привикнал с това и се отнасяше към предметите от типа на информатора както към дъжда и снега. Но в поведението на Сел, в думите и движенията й той долавяше растяща тревога и това го караше да бъде нащрек.

Няколко минути минаха в мълчание. Най-сетне стената срещу вълка се стопи и стаята сякаш се съедини с друга, по-просторна и ярко осветена. Седящият на бюрото човек вдигна глава. Щом видя момичето, стана и те се озоваха един срещу друг — тя със сдържано вълнение, той с осанката на непоколебима увереност.

— Извинете, че ви безпокоя — бързо заговори Сел. — Ще пристъпя направо към въпроса. Пясъкът, който днес сте показали на вълка, у вас ли е?

— На какъв вълк? — Космонавтът гледаше втренчено Сел.

— Ето на този.

— А, на моя сив приятел ли? Сега си спомням. А какво има?

— Това наистина ли е пясък?

— И даже много красив — Борк се усмихна. — Да ви го покажа ли?

Той извади от бюрото познатата на вълка епруветка.

— Прелестен, нали?

— Сигурен ли сте, че е пясък? Да не би да е колония от живи организми?

— Не, разбира се. Откъде ви хрумна такава мисъл?

— Мина ли през карантината?

— Разбира се. Извинете, но аз още не разбирам…

— Може би това не е пясък.

Усмивката на Борк угасна. Сел накъсо му разправи всичко.

— Не искам да обидя вашия сив приятел — в гласа на Борк прозвуча ирония. — Но съгласете се, че…

— Вълкът никога не греши във фактите — рязко каза Сел. Веждите на Борк се вдигнаха. — Той може да сгреши в изводите. Но щом казва, че песъчинката се е държала като жив организъм, значи е така.

— Трудно ми е да споря при вашата убеденост. Да допуснем, че диагнозата ми е невярна. Но нима мислите, че сътрудниците от карантината не биха различили минерал от жив организъм?

— От плесен… — тихо го поправи Сел.

— Да, плесен. — Увереността напусна за миг Борк. — Не, не е същият случай. — Гласът му стана твърд. Тогава те просто не забелязаха спори.

— Не искате да повярвате ли?

— Не мога да повярвам, че този пясък е жив — Борк размаха епруветката. — Простете, но фантазията на животните…

— Фантазията за съжаление у тях е слабо развита — гласът на Сел прозвуча сухо. — Вълчо, това пясък ли е, или не?

— Не мога да го подуша!

— Ах, да! Борк, извинете за нахалството, но ще ви помоля да дойдете тук.

— За да може вашият звяр да произнесе своята присъда ли?

— Не е там работата.

— Да, права сте. — Борк направя крачка и изразът на лицето му се промени. — Извинете ме, забравих, че и суха пръчица може да стрелне… — Къде се намирате? Добре, ще бъда у вас след седем минути.

Стаята на Борк изчезна. Сел въздъхна. Ръката й погали вълка.

— Не ни вярват, вълчо… Та и аз самата не си вярвам.

— Обясни!

— Едва ли ще разбереш. Виж какво, в Космоса се срещат много необикновени форми на живот. Причудливи, странни… Затова всичко, което попада оттам на Земята, се подлага на най-строга проверка. Особено всичко живо. Не винаги живото е опасно. Най-често дори е безвредно. Но веднъж през контрола мина плесен. Отдавна беше, ти още не си бил роден. Стана нещо страшно, едва се справихме. Надявам се, че този път…

— Не исках да те плаша…

— Знам. Сега всичко ще се изясни. Може би греша. А, ето го и Борк… Влизайте!

Борк енергично стисна протегнатата ръка, кимна на вълка и веднага отвори епруветката.

— Е, какво ще кажеш? — Обърна се Сел към вълка.