Дмитрий Биленкин - Живият пясък

— Мирише на живо.

— Как? Нали казваше, че…

— Тогава беше пясък, но сега не е.

Борк се намръщи. Той дълго и изпитателно гледа вълка, сякаш търсеше да го уличи в измама. После, без да каже нищо, взе чист лист, отсипа малко от пясъка и го постави в микроанализатора. Пламна едва забележимо облаче. Борк погледна скалата на уреда и се обърна към Сел.

— Виждате ли?

— Тези цифри нищо не говорят.

— Те говорят за химичния състав и строежа на обекта. И едното, и другото показва, че е минерал.

— Но вълкът…

— Чуйте. Вие сте зоопсихолог и прекрасно знаете, че единични видове живи организми няма и не могат да съществуват. А планетата, откъдето е донесен този пясък, е мъртва като ледник.

— Случва се и в ледника да спят същества на високоорганизираната жива материя.

— Така е, наистина. Но ако бяхте видели тази планета… Доколкото разбрах, вълкът отличава живото от неживото, така да се каже, по честотата на излъчване на миризмата, нали?

— Да.

— По пътя обмислих всичко. Освен по състава и структурата си, този минерал се отличава от земните и с присъщата му бърза смяна на честотите при излъчване на миризмата. Това е всичко. Разочаровани ли сте?

Сел се изчерви.

— Напротив, вие трябва да се гордеете — каза Борк, сякаш за да се оправдае. — Занесох минерала на Орцев в Университета. Но дори и той едва ли скоро щеше да забележи точно това негово свойство. Но вас като че ли ви безпокои нещо друго?

— Не, няма нищо — се усмихна насила момичето. — Отначало за вълка всичкият пясък бе мъртъв…

— Ясно. Но по думите на нашия сив аналитик смяната на времето влияе на миризмата, нали така? А точно сега наближава буря.

— Винаги ли сте толкова логичен?

— За съжаление. Боя се даже, че това е неизлечимо.

— Защо за съжаление? Вълчо, хайде да се извиним.

— И да забравим тази глупава случка? Ами ако аз се радвам, че тя ме срещна с вас.

— А пясъкът е наистина красив! — Сел се наведе над масата, сякаш без да чува думите на Борк. — Какви отблясъци… Те сякаш танцуват, дишат във всяка песъчинка. Знаете ли какво съживява камъка? Светлината.

— Точно така. На тъмно камъкът е мъртъв. Дървото — не, още по-малко — животното, но камъкът — да. В това отношение нашето виждане е сходно с виждането на нашите четириноги приятели. Интересно какво ли мисли той за мен сега?

— Не е безопасно да го питате за това.

— Защо?

— Повечето хора и до днес са сигурни, че животните гледат на тях като на божества. Аз ви уверявам, че нито едно животно не гледа така на нас.

— Не съм от това множество.

— А няма ли да пострада самолюбието ви, ако вълкът ви даде не съвсем ласкава характеристика? — попита тя, без да откъсва поглед от проблясващите песъчинки.

— Заслужил ли съм я?

— Надявам се, не. Впрочем, попитайте Вълка.

Борк смутено поглади косата си.

— Ще го попитам. Чуйте, друже…

Възгласът на Сел пресече фразата.

— Гледайте, Борк!

Думите й звъннаха като парченца разбит порцелан.

Като се извърна, Борк веднага долови това, което тя бе видяла, това, което сочеше треперещият й пръст.

— Сторило ви се е…

— Но…

— Те се движат — изведнъж потвърди вълкът.

Хората се отдръпнаха от масата и впериха в него очи, пълни с недоумение.

— Песъчинките мърдат отдавна.

За секунда всички останаха неподвижни. После повелителният жест на Борк спря внезапно спусналата се натам Сел. Движението на някои отделени от общата маса песъчинки сега беше очевидно не само за човека, но дори и за погледа на вълка.

— Борк, те се делят — гласът на Сел трепна. — Ето! Ето…

— Спокойно! — С точно и бързо движение Борк изсипа пясъка в епруветката. Източникът на зловещата миризма изчезна в джоба му и на Сел й стана по-леко, сякаш бяха махнали от масата някакво влечуго.

— Край! — леко задъхан каза Борк. И пак повтори „край“ — сякаш убеждавайки себе си и другите. — Може би няма нищо опасно. Допустими са и други обяснения. Нищо не се е случило, те вече са затворени.

— Не всички — възкликна Сел.

— Моля!

— Онази песъчинка?

— Ще я намерим.

— Нея я отнесе вятърът — каза вълкът.

— Така… — ръката на Борк се протегна към информатора.

— Безполезно е — спря го Сел. — По-лесно е да се намери… всичко друго, но не и…

— Знам, но не виждам друг изход.

— Има изход. Вълкът!

— Този тук!

— Да, той е тук… Вълчо, миличък, можеш ли да подушиш тази песъчинка? Можеш ли, а?

— Слушайте, Сел!

— Борк, ако някой може да я издири, това е само вълкът.