Дмитрий Биленкин - Живият пясък

Най-после шлюзът!

— Усещаш ли миризмата?

— Да, да!

Вълкът дишаше, като че ли беше тичал дълго. Преследването на врага, който заплашваше Сел, го вълнуваше.

В подземния етаж бяха разположени транспортните артерии, складовете и комуналните служби. Стените на тунела ограничаваха видимостта. Да летят тук бе направо лудост. Сел поведе реалета по онази страна, където не можеше да се появи насрещният експрес. Той щеше да мине край тях само на два метра от лявото крило на реалета. Беше много рисковано, но Сел реши, че ще кацне, ако се срещнат. Дано задният експрес да успее да спре, дано тя успее да се вдигне до неговото появяване.

Грохотът ги настигна още в мига, когато се показа перонът. Тя успя да дръпне машината встрани и се понесоха над перона. Чакащите експреса хора се разбягаха изплашени. По-нататък нямаше смисъл да летят. Сел и вълкът изскочиха от реалета. Някой извика подире им, но те не обръщаха внимание. Да, такава паника още никой не бе предизвиквал.

Вълкът тичаше на зигзаг, Сел едва успяваше да го следва. Стълба, преход, пак стълба… Сел почна да се задъхва. Вълкът забави крачка. Хората край тях застиваха като статуи. Тази картина — едрият могъщ вълк и бързащото подире му тънко момиче в бяло, с коса като черен плам ги вцепеняваше.

Квадратна площадка. Вратите на единия асансьор се разтвориха. С два великолепни скока вълкът изпревари Сел. Някаква стара жена тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато вълкът с мек тласък я застави да се отдръпне. Жената извика и в този вик вълкът улови нотки на същия онзи древен, атавистичен страх, пробуждащ се понякога и у него като родово наследство от онези далечни дни, когато вълците са се бояли от хората, а хората — от вълците.

— Какво има, вълчо…

Рязката болка в гърдите пречеше на Сел да говори. Вместо отговор вълкът сложи лапа върху обувката на жената.

— Вие… вие… — жената се задъхваше от негодувание и страх.

— Извинете, вдигнете си, моля, крака…

Тъй като жената бе загубила и ума, и дума, Сел сама вдигна крака й. В шева на подметката й тя видя две познати песъчинки. Наоколо се бяха насъбрали възмутени хора.

— Извинете! — подхвърли Сел на жената и другите, като вадеше джобния си видеофон. — Борк, намерихме ги, намерихме! — завика тя, щом светна екранът.

— Колко? — припряно последва въпрос.

— Две.

— Сел, може би са три.

— По-тихо, моля ви! — Жената крещеше нещо и пречеше на Сел да слуша. — Аз не на теб… Толкова ли е сериозно?

— По-сериозно едва ли би могло да бъде. Размножавайки се, те поглъщат топлината. Могат да замразят планетата. Никога не бих повярвал, че е възможно подобно нещо. Но фактите… Ние сме самонадеяни глупаци, осмеляваме се да съдим, без да подозираме колко малко знаем… Търсете, Сел, търсете! Сега ще обявим на всички… Викат ме, извинявайте!

Сел не забеляза как се възцари мълчание. Хората, които бяха чули разговора, побързаха да направят път на момичето.

— Почваме всичко отначало, вълчо! — тихо каза Сел.

Когато се изкачиха горе, бурята вече бе започнала. Светкавиците се пречупваха в прозрачните плоскости на стените, отблясъците им пълзяха по куполите и арките; тътнеха гръмотевици. Водните талази ту блясваха като сребро, ту изчезваха в тъмнината. Светлинната струя, обляла Космическата кула, сякаш кънтеше.

Дрехите на Сел се намокриха, щом излязоха на откритата площадка. Вълкът дълго се въртя наоколо, но нищо не подуши. Седнаха в реалета. Времето минаваше, ръцете на Сел изтръпваха, стискащи кормилото. Навремени тя се свързваше с Борк. Отговорите не бяха успокоителни. Никъде нищо.

— Може би все пак са били две.

Сел се опитваше да придаде бодрост на гласа си, но той издаваше нейната умора. Устните на Борк трепнаха:

— Не — решително каза той. — Всички песъчинки са се утроили.

— И продължават ли да се делят?

— Вече не. Но дали ще е е задълго? Досега няма нито един случай с четвърто поколение. Търсете третата, сега, докато са замрели.

— Търсим я. Вълкът не можеше да си намери място в кабината. Съгласно разпореждането градът всмукваше въздух само през външните надземни шлюзове, насочваше го към центъра, за да го изхвърли после вертикално нагоре. Това нарушаваше нормалната циркулация, в града сновяха вихри, затова всички миризми се събираха и въртяха около прелитащите реалети. На моменти му се струваше, че я е уловил. Но всеки път надеждата угасваше, преди още да се е разгоряла. Може би търсената песъчинка е била отнесена в дълбините на колектора, а може би още преди да завали, вятърът я бе запратил далеч от града, какво ли не можеше да се случи с нея. Ноздрите на вълка се раздуваха като мех, никога досега не бе напрягал така способностите си. От време на време му се струваше, че е уловил следата.