Теа Бекман - Кръстоносен поход по джинси

Отново заваля. Мътни води потекоха по вадата, заляха кръста и всичко, което достигнеха. Долф не намираше сили да остане и да си тръгне. Утре… утре ще види родителите си. Утре…

Той клечеше, мокър до кости, на дъжда и плачеше, заровил глава между коленете си.

— Рудолф ван Амстелвен, какво има? — попита топъл глас. Една ръка погали утешително рамото му. Дом Тадеус, естествено, връщаше се от пристанището, където правеше последните приготовления за пътуването на децата. Долф се съвзе.

— Ще си ходя вкъщи — прошепна той — Баща ми най-сетне ме намери — Хвана монаха за ръцете — Можете ли да си представите? Пак ще видя майка си!

— Значи няма да дойдеш във Венеция?

— Вече не е необходимо, мога да си вървя. А вие? С тях ли ще останете?

— Няма да оставя децата, докато не пристигнат живи и здрави и последното от тях не намери своето място.

— И все пак, какви прекрасни хора има в тоя век — извика Долф.

— Не те разбирам, сине.

— Искам да кажа — подвоумя се момчето — почти съжалявам, задето трябва да оставя всичко това, като знам, че ще бъде завинаги — Той посочи къщите около себе си, построени нагъсто и почти всички от дърво, площада пред църквата, тесните улички, които се вливаха в него. Целият този свят. Всичко ще се промени, това имам пред вид. И за това съжалявам. Винаги съм си мислил, че това време е хубаво, защото можеш да срещнеш рицари в брони на бял кон и красиви девици, и трубадури, и… Мислех си, че ще видя как строят прекрасни църкви и ще се наслаждавам на шествия на гилдиите. А се получи съвсем друго. Почти не разгледах вътрешността на някой замък, не присъствах на нито един турнир, а въоръжени рицари гледах да не срещна. Но видях страната и селяните, и просяците, и обърканите деца. Запознах се с народа, а не с височайшите особи, за които пише в книгите. И с хората — понякога те бяха жестоки и глупави, понякога така добри… Научих толкова много неща, дом Тадеус, и от вас.

— От мен ли? Какво по-точно?

— На добрина се научих. На любов към ближния. На вярност.

— Това е дълг на всеки християнин, сине.

— Не дългът ви водеше, а любовта. „… и тази любов е била забравена в следващите векове — довърши момчето наум — Не, не напълно. Хората от двадесети век са изградили цяла система от социални закони, които не позволяват вече да измират болните, бедните и инвалидите, както е сега… Но какво направихме с любовта? С простата любов на дом Тадеус? Забравихме я и я заменихме със сложни формулировки.“

Тази нощ Долф почти не спа. В главата му бушуваха хаотични мисли. Тъкмо се унесеше и го нападаха кошмари. Явяваше му се граф Шарниц, който искаше петдесет роби. Или пък злото лице на графа на Тразимено, който заповядваше да го обезглавят. Или го връхлетяваше дружина конници и щом вдигнеше нож да ги отблъсне, се озоваваше в краката на животните. От страх да не заспи ставаше все по-неспокоен. Едва се развидели и той стана. В сумрака видя Марике на сламената постеля. Вечерта си бе взел сбогом с нея, беше много вълнуващо. Забеляза, че личицето и беше мокро от сълзи. Ах, Марике… Видя Леонардо, свит като змиорка. Видя Франк и Петер, които още спяха, а малко по-нататък малкия Тис…

Долф се изправи внимателно. Взе якето си, което му бе служило за възглавница, и грижливо зави с него Франк. След това предпазливо целуна Марике по челото. Тя не се събуди. Дълго гледа Леонардо и се вслушва развълнуван в хъркането на дом Тадеус.

— Сбогом — промълви той и излезе на пръсти от голямата зала, която им служеше за спалня. Изведнъж го прониза хладината на ранното утро. Четиримата малки стражи пред портите не спяха. Когато го познаха, Рудолф сложи пръст върху устните си.

— Никому не казвайте, че сте ме видели. Сбогом, момчета. И добър път към Венеция. И той пое за Бриндизи сам-самичък.

Долф пристигна прекалено рано. С няколко часа. Заобикаляха го стари жени, тръгнали за първата литургия, а той седеше, без да мръдне, подпрял брадичка в свитите си колене. Седеше точно върху черния кръст и гледаше към големия площад. Чудеше се на растящото оживление. Търговците отваряха дюкяните си, циркаджии приканваха минувачите. Мнозина бяха облечени празнично, сякаш бе неделя. Никой ли не работеше днес?

Той чакаше. Площадът и улиците се пълнеха с хора: мъже, жени, деца. Гъмжеше от амбулантни търговци, акробати и джебчии. Виждаха се моряци, араби, които явно също не проумяваха какво става, войници и просяци. Долф погледна часовника си, нямаше ли най-сетне да стане десет без петнайсет?