Теа Бекман: Кръстоносен поход по джинси

— Бихте ли ми казали коя дата сме… хм… ще бъде вдругиден?

— Вдругиден ли? Свети Матеус, естествено! — Ах, да…

Всъщност това не говореше нищо на Долф, но вкъщи щяха да го открият. И така върху гърба на писъмцето от доктор Симиак той написа: „Аз съм в Бриндизи. Запазете координатите от обратната страна. Един ден, след като прочетете това, ще съм там. Тук денят се нарича свети Матеус, не зная коя дата е. Приберете ме. Долф.“

С това той свърши, защото перото доста пръскаше. А и хартията беше много по-тънка от пергамента, върху който пишеха през средновековието с гъстото си мастило. След това трябваше дълго да духа, докато изсъхнат буквите.

— Писмото за епископа ли е? — заинтересува се секретарят. А това що за пергамент е? Толкова тънък и мек… — Наричаме го хартия — измъкна се Долф — Синьоре, може ли да взема за малко мастилничката?

— Да я вземеш ли?

Красивата мастилничка беше от алабастър и Долф не се учуди, когато мъжът го погледна недоверчиво. Той скръсти ръце умолително.

— Само за малко. Просто ми трябва мастило, веднага ще ви я върна.

— За какво ти е мастилото?

— Трябва да нарисувам един кръст. Навън.

— На улицата ли?

— Елате да видите. Нищо лошо няма да правя. В моята родина това е свещенодействие.

— Хайде тогава.

Със секретаря, алабастровата мастилничка и сърце, пълно с надежда, Долф излезе отново навън и се запъти към Франк.

— Виж — рече той.

После почисти мястото върху неравния калдъръм, ей така с ръце, взе мастилничката, наклони я внимателно и изсипа неизтриваемото мастило върху камъка, където Франк бе видял кутийката. Направи знака във формата на кръст, тъй като знаеше, че хората от средновековието имаха респект от него. След това се изправи и върна мастилничката на слисания монах.

— В твоята страна на улицата ли извършвате богослужение? — попита той. Долф не можеше да му обясни странните си действия. Затова просто се засмя дружелюбно, благодари на секретаря и той най-сетне се върна в канцеларията си. Долф остана при Франк.

— Ще почакаме, докато изсъхне добре.

— И какво означава всичко това — измърмори приятелят му — Толкова чудновати неща вършиш.

Долф мълчеше, втренчил поглед в черния кръст. Утре сутринта щеше да остави там кутийката с посланието. Щеше да изчака, докато тя бъде телепортирана. А вдругиден сам щеше да застане върху този кръст и тогава… може би…

Той стоеше и пазеше знака. След четвърт нас го пробва дали е изсъхнал добре. Потърка го със суха ръка, после с малко слюнка, изтри върху него кожените си ботуши.

— Така, наред е. Можем да се връщаме в абатството. Много ти благодаря, Франк. Нямаш си представа каква услуга ми направи днес.

— Ти да не си магьосник, Рудолф?

— Не, разбира се, но искам да се върна вкъщи. Хората, които ме търсят, ще видят този кръст и ще разберат къде съм, ясно ли е?

— Да — рече Франк — Кръстоносният ни поход свърши.

— Но беше страхотно приключение, не мислиш ли? попита Долф — Често имахме трудности, ала винаги беше интересно. Ужасно се радвам, че можах да преживея такова нещо.

— … и да оживееш — вметна Франк.

— Най-вече! — Долф топло прегърна приятеля си през раменете — Франк, където и да отида, няма да те забравя. На теб и на Петер мога винаги да разчитам. Вярно ли е, че оставате при Леонардо?

— Не — отвърна момчето — Заедно с Берто ще отидем във Венеция. Както дом Тадеус. Ще останем до края.

Долф кимна. Беше се научил да се отнася с дълбоко уважение към непоколебимата вярност на добрите хора от средновековието.

В абатството цареше голямо оживление. Възбудени от перспективата да отидат в града на мечтите си Венеция, децата вече се бяха заели да събират мизерното си имущество и да го опаковат. Долф не откри никъде Леонардо и Марике. Казаха му, че отишли до града да търсят кораб, който да ги откара в Пиза след няколко дни.

Рано на другата сутрин Долф вече стоеше на ъгъла пред резиденцията на епископа в Бриндизи. Той сложи алуминиевата кутийка върху кръста и седна до нея, без да мърда, да не би на някого да му хрумне да я ритне или вдигне. Секретарят мина край него, обърна се учуден и вдигна рамене. Долф чакаше и от време на време поглеждаше часовника си. Точно в десет без петнайсет кутийката изчезна.

Момчето продължаваше да гледа тихо празния черен кръст и сърцето му ту биеше до пръсване, ту спираше за миг. Кутийката я нямаше. Трансмитерът я бе телелпортирал безпогрешно. Значи работеше! В този момент доктор Симиак чете посланието му, надава ликуващ вик, изтичва до телефона… — Долф е жив! Намерихме го и след двайсет и четири часа ще го върнем обратно! Кневелтур, заредете трансмитера, до пълен капацитет! Или нещо подобно…