Теа Бекман - Кръстоносен поход по джинси

— Не опазих Марике чак до Бриндизи, за да я оставя на произвола на съдбата — мърмореше нещастно.

Долф не разбра как така се сети изведнъж за Каролус и защо този случай все още му причиняваше такава болка. Но той знаеше, че малкият крал на Ерусалим никога нямаше да изостави своите поданици, ако ще да му предложат всички съкровища на света.

— Ах, Каролус, помогни ми — отчаяно промълви момчето — Не зная какво да сторя, ако пак се появи такава кутийка.

Защото беше убеден, че доктор Симиак няма да спре при първия опит.

Долф прочете още веднъж посланието. Предупреждението да не променя никоя цифра го накара да се замисли. Вероятно двамата учени бяха изпратили и други кутийки на различни места и затова числото беше толкова важно… „Ако това е истина — мислеше си той объркан — тогава те знаят, че съм тръгнал с децата на кръстоносен поход и се опитват да се свържат с мен по пътя. Защото не могат да ме видят. И хвърлят наслуки кутийки с надеждата да намеря някоя. Но… но откъде знаят, че съм станал кръстоносец? Момчето — сети се изведнъж Долф — Селянчето, което бе телепортирано в двадесети век вместо мен! Естествено, че са го накарали да проговори. То трябва да им е разказало за децата, поели към Ерусалим, защото беше едно от тях. Дали са разбрали тогава, че не ми е оставало нищо друго освен да се присъединя към тях? Но какво ли пък се знае в двадесети век за нашето безумно начинание? За пътя, по който сме минали и местата, където сме отседнали? В училище не съм и чул за такова нещо.“

Във всеки случай кутийката беше доказателство, че трансмитерът на материя е поправен и работи добре. Долф се опитваше да мисли логично. „Леонардо е взел кутийката пред входа на църквата «Санкт Николас». Допускам, че тази базилика е запазена и до моя век. Баща ми може да е казал на двамата учени, че си падам по старинни църкви. Това значи ли, че са засипани всички църковни площади на Европа с кутийки с надеждата да ме, намерят по този начин?

Ще полудея — изпъшка той — Явно вкъщи все пак знаят нещичко за детския кръстоносен поход. Може би са включили някой професор по история или са обърнали наопаки всички библиотеки… иначе не биха изпратили кутийка до Бари. Дали ще опитат и с Бриндизи?“

Марике влезе и се запъти към него. Коленичи угрижена.

— Леонардо казва, че си болен — тихо каза тя и сложи ръка на челото му — Да, гориш.

Долф пъхна набързо писъмцето и кутийката в джоба на панталона си.

— Не съм болен.

— Има новини — възбудено заразправя Марике — Дом Тадеус е получил послание от Адрианус. Епископът пита дали водачите на детския кръстоносен поход могат да отидат на аудиенция при него утре сутринта. Рудолф, страхувам се, че хората от Бриндизи искат да се отърват от нас.

— Няма да се изненадам, ако е така — обезсърчено промърмори Долф.

— Къде ще отидем тогава? Можем ли да вървим по-нататък?

— Не зная.

— Видя ли, и Леонардо е неспокоен? Мисля, че и той не знае и иска да се връща вкъщи.

Долф изпъшка. … но нали няма да ни изостави просто така — бъбреше Марике — От устата му го чух. Кара Франк, Петер и Берто да останат при него, като слуги, така ще може да ги прати на училище.

— Би било хубаво.

— Да. Ами ти защо се свря тук. Навън пак е топло. Изведнъж Долф притегли Марике към себе си и се втренчи в ивиците слънчева светлина, в които се виеше прах. Мила, малка Марике, какво ще стане с теб? Не мога да те взема в моя век…

— Защо плачеш, Рудолф?

— Не плача.

Това не беше вярно. Отново такива трудности, такива неразрешими проблеми!

Още същата вечер Долф взе решение. Когато всички деца се събраха за вечеря, той извади находката на Леонардо и им я показа.

— Мили деца, разгледайте това нещо. Ако някой от вас намери през следващите дни такава кутийка, независимо къде, ще я вземете ли и ще отбележите ли по някакъв начин мястото, където сте я открили? И веднага ми я донесете…

Децата не го разбраха напълно и поискаха да видят отблизо чудодейната кутийка. Тя тръгна от ръка на ръка и всички се дивяха, че е толкова лека.

— Какво е това? Какво ще правиш с нея? Защо да отбелязваме мястото?

Той бе засипан от въпроси, а не можеше да им отговори.

— Някаква магия ли е?

— Не, не е. Загубил я е човек от моята страна, това е всичко.

— Загубил ли? — остро попита Леонардо. Будният младеж нямаше намерение да слуша всевъзможни глупости. Че кой губи такова нещо? Та това е скъпа вещ?

— Кутийките са ценни само за онези, които знаят значението им — отвърна Долф — А ти си прав, Леонардо, всъщност те не са загубени, но са знак, че баща ми ме търси. Той не знае къде съм и пуска тези кутийки, тъй като ги познавам единствено аз. Надява се така да ме намери. Разбираш ли?