Александър Беляев - Вечният хляб

Селото продължаваше да се вълнува. На всички се струваше несправедливо, че само Ханс притежава „вечния хляб“. Рибарите се събраха и решиха да обявят „тестото“ за обща собственост, да го реквизират и си го разделят по равно. Но кметът на селото обяви това решение за незаконно и отказа да го изпълни. Най-много се бунтуваха Лудвиг и Фриц. Те дори се осмелиха да кажат, че няма нужда да се спазва законът, тъй като, когато са писани законите, не са знаели за „вечния хляб“. Но повечето хора не посмяха да се разправят сами, да нарушат закона и си навлекат беля, ако научат в града за самоволното им законодателство. По време на едно от тия събирания някой съобщи новината, че крадци вече на два пъти отмъквали „тесто“ от Ханс. Явно крадците са били съвестни, тъй като са взимали не повече от трийсет грама.

— Намериха се умни хора — каза Фриц. — Аз не бих го нарекъл дори кражба. „Тестото“ не може да принадлежи на един човек, отдавна го твърдя.

След като научи за кражбата на „тестото“, в главата на Лудвиг се загнезди мисълта и той да си открадне парченце от чудесното „тесто“ на Ханс.

В една тъмна нощ той взе въже и се запъти към фара. Успя да прехвърли въжето с възел на края през една голяма цепнатина в стената, изкатери се на ръце и влезе в стаята, където беше „тестото“. Когато протегна ръка в тъмното към полицата, на която стоеше гърнето, някакво същество се нахвърли върху него с ужасен крясък и изподраска лицето му. Изненадан, Лудвиг извика, отстъпи назад и се претърколи по стълбата. Чул тупурдията Ханс излезе с фенер в ръка.

— Какво правиш тук, Лудвиг? — попита старецът.

— Аз… исках да хвана крадеца, който ти отмъква „тестото“. Но това сигурно е самият дявол. Изподра ми цялото лице с нокти.

В дявола впрочем Лудвиг не вярваше и затова предложи на Ханс да отидат с фенера в горната стая и я огледат.

Когато се качиха горе, видяха голяма черна котка, която сърдито им изфуча.

— Я кой бил крадецът! — учуди се Лудвиг. — Нима и на котките им е вкусно това „тесто“? — И с огорчение си помисли: „Те май не зачитат глупавите закони“. Но тъй като за малко не бе хванат на местопрестъплението, той повече не се опита да краде „тесто“. Впрочем историята скоро взе съвсем друг обрат.

Ханс беше подсигурен с „хляб“ и не гладуваше. Но ботушите му бяха съвсем скъсани, старите дрехи се разнищваха върху напълнялото тяло, той нямаше дърва и трябваше да мръзне в своя полуразрушен фар. С една дума, макар и сит, си оставаше просяк.

Селските богаташи се възползуваха от това положение. Те започнаха един през друг да го изкушават да им продаде „тесто“ за ботуши, нов кожух и дърва. Ханс дълго упорства и не се поддаваше на изкушението. Но когато в средата на декември захванаха силни студове, не издържа и започна да търгува с „тесто“. Той самият вече доста беше се охранил, на старческия организъм не му трябваше много. Ханс не изяждаше на ден и половината от „тестото“ и му оставаше в излишък. С този излишък започна да търгува, като продаваше всеки ден някому част от „тестото“. Хората се редуваха да купуват. Колкото по̀ вървеше търговията, толкова по-алчен ставаше Ханс. Все повече вдигаше цената и се пазареше като лихварин. Ругаеха го, но плащаха. Никой не искаше да остане по-назад от другите.

Ханс се пристрасти към леката печалба. Той дори намали дневната си дажба, за да разшири търговията, и малко поотслабна. Затова пък в къщата му се появиха тежки ракли, натъпкани с кожуси и палта, в камината горяха големи пънове, а в малкото сандъче под кревата се трупаха пачки банкноти. За някакви си два месеца Ханс стана най-богатият човек в селото.

Тон дори се подмлади от сполетялото го щастие. Сега започна да се бои от смъртта и от страх да не би старият фар най-накрая да го премаже, си купи нова къщичка, премести се там и си взе слугиня, за да му пере дрехите, да се грижи за домакинството и да му вари кафе, което той сърбаше „като истински богаташ“, подражавайки на пастора от съседното село, който пиеше сутрин кафе със сметана. Ханс си поръча от града радио и по цял ден седеше в удобното кресло, пухкаше с луличката и слушаше със самодоволна усмивка какво става по белия свят. Съвестта не го измъчваше. Когато си спомняше понякога за професор Бройер, мислеше: „Какво толкоз лошо съм направил? Професорът ме нахрани, ама не ме облече. При това трябва да се мисли и за другите. Несправедливо е само аз да притежавам «тесто».“