Александър Беляев - Вечният хляб

— Виж, какви са пукнатини!

Ала нищо подозрително не намери.

— Да вървим на третия кат.

— Ама там няма нищо — рече Ханс. Но Фриц, без да го слуша, вече се изкачваше към горната стая.

Там вятърът пронизваше до кости, като се промъкваше не само през зейналите кухини на прозорците, но и през огромните дупки.

— Ти май се лъжеш, Лудвиг — каза тихо Фриц.

— Ще видим — отговори високо Лудвиг и сърдито бутна Фриц. — Дай тука фенера. Какво е това?

— Не прилича на мрежа — провикна се Фриц, който вече не смяташе за нужно да крие целта на идването им. Фенерът освети една полица и поставеното на нея котле, похлупено с дъсчица.

Фриц вдигна дъсчицата и надзърна в котлето. Вътре имаше някаква каша, подобна на жабешки хайвер.

— Да си вървим, Лудвиг, това е някаква прокиснала гадост. Нали ти казах, че бъркаш.

Лудвиг вече сам се сърдеше на себе си, че се беше захванал с тази история и остана на сухо. За да отложи момента на посрамването си, той измъкна Ханс от тъмния ъгъл и му закрещя:

— Какво държиш в това гърне?

За общо учудване въпросът на Лудвиг страшно смути Ханс. Долната челюст на стареца затрепера от вълнение. Той прошепна няколко несвързани думи и млъкна. Това събуди любопитството на останалите рибари към съдържанието на гърнето.

— Защо мълчиш? — не млъкваше Лудвиг. — Нали знаеш къде се отива за такива работи? — фантазираше той, вдъхновен от смущението на Ханс.

— Не ме питайте, моля ви — каза Ханс с уплашен глас. — Тук няма никакво престъпление, но съм дал дума…

Тези думи поразиха всички. Неочаквано се натъкваха на някаква загадка. Тържествуващият Лудвиг внимателно хвана гърнето и като заповяда на Ханс да му свети с фенера, заслиза надолу.

— Това май ще бъде по-интересно от крадените мрежи — рече възбуден Лудвиг на Фриц, като остави гърнето на масата до камината. — А сега трябва да ни разкажеш всичко — обърна се той към Ханс.

— Но аз дадох дума…

— Тогава ще те тикнем в дранголника.

— Че за какво?

— Ей за това. Отдавна те подозирахме. Не току-така взе да пълнееш.

— Нима знаете?

Лудвиг нищо не знаеше. Но в тази есенна вечер той неочаквано откри у себе си детективски способности.

— Да, ние знаем всичко — отвърна му уверено той. — Ако не се инатиш, може би няма да те тикнем в дранголника.

Старецът беше отчаян. Той сведе ниско глава и след кратко мълчание каза:

— Не исках да наруша дадената дума и да навлека главоболия на човека, който съжали мене, стареца, и ми стана благодетел. Ала, щом вие знаете… Това е „вечен хляб“, който получих от професор Бройер.

На Лудвиг, въпреки че го биваше за детектив, не му достигаше професионален опит. Забравил ролята си, той попита слисан:

— Вечен хляб ли? Какво е това?

Когато чу този въпрос, зададен с искрено учудване, и възгласите на останалите рибари, Ханс разбра, че те нищо не знаят за „вечния хляб“. Сигурно друго подозрение ги бе довело тук и случайно откриха така старателно пазената от него тайна. Само да не беше споменал името на професора! Но вече беше късно да отрича. Ханс се сгърби още повече и тежко се отпусна на скамейката.

— Слушайте. Ще ви разкажа всичко…

— Бях много беден, направо гладувах — започна признанието си старият Ханс. — Една вечер, когато изтощен от глад нямах сили да изляза от къщи, някой почука. Отворих вратата и видях пред себе си старият професор Бройер, който както знаете, живее в имението си близо до нашето селце…

— Знаем, разказвай по-нататък — прекъсна го нетърпеливо Фриц.

— Професор Бройер ми каза: „Мога да те нахраня, Ханс, ще те храня цял живот само ако ми дадеш дума, че няма да казваш никому за това.“ И аз дадох клетва, която сега наруших… — въздъхна тежко старецът. — Тогава Бройер извади изпод плаща си един буркан и ми го даде. „В този буркан има «вечен хляб» или «тесто» — каза ми той. — Ако изядеш половината от тестото, ще бъдеш сит цял ден. А през нощта то само ще порасне и бурканът пак ще се напълни. Не се страхувай, Ханс — рече професорът, — тестото не е отровно. Не гледай грозния му вид. То е хранително и вкусно. Опитай“. Аз не се решавах. Тогава професорът хапна сам и каза: „Ето, виждаш ли, жив и здрав съм.“ Той ми остави буркана и помоли да се отбивам при него и да му казвам как се чувствувам. После си отиде…

Рибарите слушаха разказа на Ханс така прехласнато, че мнозина от тях дори бяха зяпнали.

— И какво стана по-нататък? — попита Фриц, който се въртеше от нетърпение на стола.