Александър Беляев - Вечният хляб

— Аз дълго не се решавах да докосна тестото — продължи Ханс. — То приличаше на жабешки хайвер. Беше гадно. Няколко пъти отивах до буркана, ала не можех да надвия отвращението си. Не ме хващаше сън от глад. На разсъмване, когато червата ми взеха да къркорят, реших: тъй и тъй ще умра… Гребнах с лъжица и преглътнах малко тесто. То излезе доста вкусно и приличаше на смачкана печена ябълка. Подир минута бях съвсем сит. Силите ми бързо се връщаха. Мислено поблагодарих на професора за чудесния му подарък, заспах дълбоко и се събудих бодър и здрав.

— А тестото? Погледна ли тестото?

— Изядох по-малко от половината, а на сутринта бурканът беше пълен догоре. Оттогава започнах хубаво да се храня и напълнях.

Слушателите стояха като вкаменени от почуда. Но когато старецът свърши разказа си, всички се раздвижиха, почнаха да говорят, замахаха с ръце и наскачаха от местата си.

— Какво излиза? „Кърпичке, дай да ям!“…

— Да, ако ти дадат такова съкровище, нищо повече на тоя свят не ти трябва. Нито земята ще ореш, нито в морето ще се скиташ — лежи си по гръб и лапай тесто…

— А по нашия камънак, дето и картофи не виреят…

Когато първото вълнение малко попремина, всички взеха да се съмняват. Възможно ли е това? Не ги ли будалка старият Ханс? Прекалено чудновата, фантастична им се струваше приказката за „вечния хляб“.

— Ти да не лъжеш, старче? — строго попита Лудвиг.

— Защо ще те лъжа. Мога пред вас да хапна. — Ханс загреба с лъжицата и глътна с апетит голямо парче от гъстото „тесто“.

Всички го гледаха с такъв вид, сякаш гълта жива змия.

— Някой иска ли да опита?

Но никой не се решаваше. Все пак недоверието бе преодоляно Всички започнаха отново да обсъждат това необикновено събитие и да завиждат на щастливия Ханс.

Жените и децата, разтревожени от дългото отсъствие на мъжете и бащите, ги откриха след дълго търсене и изпълниха стаичката. Към полунощ вече цялото рибарско село знаеше необикновената новина. Разговорите продължиха до сутринта. А на ранина, още слънцето неизгряло, към стария фар се проточи истинско поклонническо шествие. Всеки искаше да види чудесния „вечен хляб“ и колко се е надигнал през нощта. Фриц и Лудвиг вардиха край буркана цялата нощ и видяха с очите си, че „тестото“ наистина „втасва“ и изпълва буркана.

Фриц пръв се реши да опита „тестото“ и се увери, че е много вкусно и засища.

Никога преди кръглата стаичка на фара не беше виждала толкова хора. Сега тук непрекъснато заседаваха. Рибарите не можеха да се примирят с мисълта, че само Ханс притежава такова съкровище. След дълги спорове те решиха да изпратят делегация при професор Бройер, която да го разпита за „хляба“ и го помоли да даде на всички от него. За делегати бяха избрани Фриц, Лудвиг и учителят Ото Вайсман, като най-грамотен и начетен мъж в селото. Ханс помоли да вземат и него, за да се оправдае пред професора.

Професор Бройер беше световноизвестен учен. Извънредно смелите му трудове в областта на биохимията предизвикваха спорове и в същото време събуждаха жив интерес сред учените от Европа и Америка. Преди няколко години вече стар, но още бодър мъж, той неочаквано за всички престана да чете лекции в Берлинския университет и се оттегли на „почивка“, както сам казваше; избра да живее в една отдалечена от града местност и си построи малка къщичка на остров Фер. На най-близките си приятели той казваше, че напуска „хорската суета“, за да започне лабораторни опити, свързани с решаването на една задача от световно значение. Но никому не казваше каква е тази задача.

— В нашите университети може да се работи само по шаблон — казваше той не без огорчение на приятелите си. — Всяка революционна научна мисъл буди тревога и страх. Следят те асистенти, студенти, лаборанти, кореспонденти, ректорът и дори духовенството. Опитайте при такива условия да революционизирате науката! Ще ви се надсмеят и ще ви забъркат в интриги още преди да сте получили някакъв резултат. А там съм свободен, никой няма да научи за грешките ми и най-накрая успехът ще говори сам за себе си.

И той напуска „хорската суета“, прекъсва всичките си връзки с външния свят и дори кореспонденцията.

Рибарите от селцето, край което се засели, не знаеха за световната известност на професора и въобще много малко го познаваха, тъй като той почти не излизаше. Рядко, рано сутрин и надвечер, можеше да го видиш как се разхожда сред пустинните дюни. Смятаха го за странен, малко чудноват старец, и толкова. И неочаквано в ръцете на този старец се оказа богатство, което можеше да ощастливи всички. Рибарите делегати неволно почувствуваха плахост, когато, изкачили ниския хълм, зърнаха бялата къщичка сред хилави дървета, провесили клони през нисък зид от недялан камък. Как ли ще ги приеме професорът! Ще им подари ли „вечен хляб“ както на Ханс?…