Александър Беляев: Човекът, който не спи

— Да направим обиск — добави той — ни накара и обстоятелството, че професор Вагнер е много странен съсед. Съкооператорите го смятат за побъркан, дори се страхуват да пускат децата си на двора. За избягване на паника и дезорганизация сред населението бих помолил професор Вагнер да бъде подложен на психиатрична експертиза.

— Може би е опасен — кой знае защо, се смути Жуков — и ще трябва да бъде изселен.

Професор Вагнер се усмихна.

— С какво е опасен? — попита съдията.

— Ами щом е ненормален! И съседите му се оплакват — в стаята му нещо ту съска, ту бръмчи, ту изведнъж гърми… Ами ако взриви сградата?… И кучетата вият по цяла нощ… С една дума, неудобен съсед.

— Гражданката Шмеман!

— Господин съдия! — започна тя с треперещ глас, като бършеше очите си с кърпичка, но веднага се поправи; — Гражданино съдия!… Той е убиец! — Тя показа Вагнер с пръста си с две венчални халки. — Аз съм вдовица… Никого си нямам… Той уби най-добрия ми приятел… Моята Дейзи!… — И Шмеман се разплака отново.

— Предявявате ли граждански иск?

— Какъв иск? За какво?

— За кучето… Нали молите за това в заявлението си…

— Нищо не може да запълни загубата ми!… — трагично произнесе тя. — Не знам какво е написано там…

Останалите свидетели не допълниха нищо ново. Портиерът разказа подробно как са изчезвали кучетата от техния двор, как е изчезнала и „хубавелката“ Дейзи, как е виждал Вагнер да води кучетата в къщи…

Един от свидетелите беше „разпознал“ кучето си сред жертвите на професор Вагнер. Кучето било живо, но изглеждало крайно уморено и като го завели в къщи, спал непробудно три денонощия.

— Сред документите на професор Вагнер — каза съдията след разпита на свидетелите — при обиска са взети дневници с различни записки, очевидно за извършваните от него опити с животните. Ще прочета някои от тях.

— Ето — започна съдията — записки на професор Вагнер от опитите му:

— „Опитно животно Диана, сетер, самка, тегло двадесет и два килограма. Съсирване на кръвта по време на бодърствуване — две цяло и осемдесет и девет стотни. Съсирване на кръвта по време на изтощение от безсъние — едно цяло и четиридесет и шест стотни.“

Има и няколко такива таблици:

„Криоскопична точка 2 2 Температурната точка, когато разтворът (в случая кръвта) кристализира (замръзва). — Б.пр. : нормално състояние — петдесет и девет стотни от градуса, при състояние на непреодолима нужда от сън — петдесет и осем стотни от градуса.

Плътност: нормално състояние — едно цяло и шестдесет и четири хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — едно цяло и петдесет и седем хилядни.

Съсирване: нормално състояние — две цяло седемстотин и единадесет хилядни; при състояние на непреодолима нужда от сън — две цяло.“

Обвиняеми професор Вагнер! Смятам, че свидетелските показания и прочетените документи напълно доказват вината ви. Защо не се признавате за виновен? Обяснете ни…

— Граждани съдии! Не отричам факта за похищаването на кучета, но за виновен не се признавам и ето защо. Всяка кражба предполага користна цел. Аз нямах такава цел. Вие самият прочетохте документи, от които съдът можа да се убеди, че съм имал единствено научни цели. Правя опити, които имат огромно значение за цялото човечество. Ползата, която те трябва да донесат, е несъизмерима с нищожната вреда, причинена от мене.

— Какви са тези опити?

След известно колебание професор Вагнер каза:

— Работя над проблема за умората и съня. Да победя умората и да унищожа нуждата от сън — ето каква задача си поставих.

— И сте я решили успешно? Вярно ли е, че изобщо не лягате да спите?

— Да, вярно е. Вече не спя и мога да работя, без да почувствувам умора, двадесет и четири часа в денонощието.

Публиката се оживи. Дочу се шепот и възклицания на учудване.

— Защо не сте публикували вашите постижения?

— Продължавам да усъвършенствувам моите методи.

— Но няма ли да ни обясните защо сте сметнали за нужно да прибегнете към такива странни и незаконни начини за снабдяване с кучета за опитите ви? Ако те са толкова ценни, правителството би ви осигурило всичко необходимо за работа!

Професор Вагнер се посмути.

— Тези опити са прекалено смели. Може да изглеждат дори фантастични. Вярвах в крайния успех, но по пътя ме чакаха неизбежни несполуки. Те биха могли да погубят и делото, и репутацията ми, преди да постигна положителни резултати. Затова реших да правя опитите в моя кабинет, на мой риск и отговорност. Но имах прекалено малко лични средства, за да купувам кучета за опитите. А да се откажа от тях, когато задачата беше вече решена наполовина, не можех. И се принудих…