Александър Беляев - Човекът, който не спи

— Каква е тая ЦИКАПУ? — попита Кротов.

— ЦЕКУБУ 1 1 Централна комисия по подобряването на бита на учените, създадена в Москва през 1920 г. и занимаваща се с разпределението на дажбите, с подобряване на жилищните условия на дейците на науката, техниката, литературата, изкуството. — Б.пр. ! — досети се Жуков. — Нека да представи удостоверение, а дотогава ще си плаща както по-рано. Така му кажи.

— Хубаво! — И като изтри носа си с края на престилката, червенобузата Фима изскочи от стаята.

— Ще трябва да съобщим в милицията. Тоя луд може да запали кооперацията или да пречука някого.

Делото по обвинението на професор Вагнер в кражба на кучета напълни залата с публика. Срещналите се познати се питаха:

— И вие ли сте за „кучешкото дело“?… С призовка ли сте?

— Не, от любопитство!… Професор — и изведнъж, крадец на кучета!… Какво ги прави, яде ли ги?…

— А аз съм с призовка. Свидетел. Нали и моят Тузик изчезна! Добро куче. Смятам да предявя граждански иск…

— Станете, моля!…

Съдиите влязоха в залата.

— Разглежда се делото по обвинение на гражданина Иван Степанович Вагнер в кражба…

Професор Вагнер се приближи до масата. На вид човек можеше да му даде не повече от четиридесет години.

В кестенявата му коса, в широката му руса брада и надвиснали мустаци се забелязваха само няколко сребристи косъма. Свежият цвят на лицето му, румените бузи и блестящи очи бяха белег за сила и здраве.

„И за тоя човек казват, че изобщо не спи!“ — помисли си съдията, като гледаше с недоумение обвиняемия. Беше очаквал да види изтощено старче. И вече с жив интерес съдията зададе формалните въпроси.

— Как се казвате?

— Иван Степанович Вагнер.

— На колко години сте?

— Петдесет и три.

В публиката започнаха да се споглеждат смаяно.

— Занимание?

— Професор в Московския университет.

— Членувате ли в профсъюз?

— Да. В профсъюза на работниците от просветата.

— В партията членувате ли?

— Безпартиен съм. Неосъждан.

— Гражданин ли сте на СССР?

— Да.

— Женен ли сте?

— Вдовец.

— Признавате ли се за виновен?

Професор Вагнер сви неопределено рамене.

— Не, не се признавам.

— Но сте си присвоявали кучета?

— Позволете ми да дам обяснение след разпита на свидетелите.

— Добре. Запишете — обърна се съдията към секретаря: — „Обвиняемият не се призна за виновен“. Извикайте свидетеля, участъковия милиционер Ситников! Какво можете да докладвате по делото?

— В нашето районно постъпиха заявления за изчезнали кучета, подадени от гражданите на улица „Бъчварска“. На гражданина Полянов изчезнал много скъп сетер, на Юшкевич — мопс, а на Дерюгини — дори персийската котка. Кучетата са изчезнали безследно. Техни трупове не са намирани. Явно някой ги краде.

— Вие търсихте ли ги?

— Изчезването на куче не е голямо събитие. Да си призная, не сме имали време да разследваме всеки случай. Но когато постъпиха жалбите на гражданката Шмеман срещу гражданина Вагнер и заявлението на жилищния съвет, ние направихме справки. Почти всички пострадали ни насочваха към професор Вагнер. Във всеки случай той е доста особен. Казват, че нощем не спи. Или работи в къщи, или скита из улиците. Техният портиер няколко пъти е виждал как Вагнер се връща нощем в къщи с куче, впримчено с връв. В стаята му лаят и скимтят кучета. Имаше сериозни улики.

Затова в последствие на постъпилите заявления решихме да направим обиск и изземване на документи от професор Вагнер. Обиска извърших аз в присъствието на председателя на жилищния съвет, портиера и гражданката Шмеман.

В първата стая на обвиняемия не намерихме нищо осъдително с изключение на различни инструменти и машини с неизвестно предназначение. Във втората стая намерихме шест кучета от различна порода, пол и възраст. Всички бяха привързани към стената с къси ремъчета. На някои главите им висяха, като че ли беряха душа или бяха много уморени. А на масата лежеше рошаво бяло кученце, в чиято глава беше пробита дупчица — тъй, че му се виждаше мозъкът. Гражданката Шмеман позна в трупа кученцето си, извика и припадна.

В съдебната зала се чуха сдържаните ридания на Шмеман.

— Дейзи, Дейзи!… — плачешком прошепна тя.

— Конфискуваните от мене документи са представени на съда — завърши милиционерът.

— Разпишете се. Свидетелят Жуков!

Председателят на жилищния съвет Жуков потвърди показанията на милиционера.