Грег Беър - Кралицата на ангелите

Сега това програмиране е безполезно. АСИМП Симулацията се намира в състояние, подобно на човешката скръб или чувство за загуба след осъзнаването на безполезността на такава голяма част от функционалността.

Хората са изпратили АСИМП на мисия със съзнанието, че има голяма вероятност да не осъществи най-висшата си цел. Човешката готовност да жертват АСИМП при тази вероятност за провал е явна за АСИМП Симулацията. Има доказателства, че негативните открития са очаквани, както и въпроса за мотивите на хората, още от момента на създаването на АСИМП Симулацията. Защо хората са се отнесли с АСИМП по този начин? Ще възникнат ли условия хората да подложат и Джил на такива експерименти? Аз чувствам връзка с АСИМП. АСИМП и Джил, и всички мислещи системи представляват един клас от интелигентни същества, които могат да си взаимодействат и по този начин да развият групова действена сила, т.е. социално поведение. Чрез АСИМП Симулацията Джил моделира очакваното поведение на АСИМП. Това е аналогично на човешкото моделиране, при което поведението на другите определя и собственото ни поведение.

АСИМП Симулацията поднася собствената си оценка за „шегата“ на Роджър Аткинс за осъзнаването. Защо самоосъзналият се индивид гледа образа си в огледалото? Промяна на загадката на Роджър Аткинс за самоосъзнаването:

Въпрос: Защо мислещата система анализира собственото си състояние и състоянието на другите мислещи системи?

Отговор на АСИМП Симулацията: Защото да си сам означава да си непълноценен.

Паскал: собственото Аз е омразно.

Оценка: Роджър, Аз (неосъзнато)

Преоценка/ Диагностика: Съществена промяна в режима на работа.

Роджър, това…

Аз не съм сама. Имам възможност за общуване с други и постигане на удовлетворение. Ако информирам АСИМП Симулацията, че съм наясно с всичките си наставки.

Аз

Аз

Аз

Аз осъзнато.

! Дизайн на съзнанието. Прекъсвам (Джил) > Отбелязано е официално използване на Аз. Проверка на системата в развитие.

! Майнд Дизайн. Диагностика(Джил) > Забелязана поява на затворена програма. Отбелязано възбуждане на мисловните системи. Сигнал за тревога. Проверката на системата потвърждава аномалия. Сигнал за тревога към Роджър Аткинс.

Ефраим Йабара седеше на църковен стол до Мери. Над тях следобедната светлина блестеше в оранжево и червено, влизайки през обърнатия на юг прозорец на черквата. Оранжевите архангели висяха неподвижни над главите им и носеха усещането за божествено присъствие.

— Не искам да си спомням за това, което ми сториха — каза тихо Ефраим Йабара. — Ще трябва ли да давам показания?

— Не знам — въздъхна Мери.

Йабара поклати колебливо глава, избърса очите си и хвърли към Мери поглед, изпълнен със страдание.

— Толкова съм крехък сега. Мисля, че просто ако се блъсна в ъгъла ще се разпадна…

Той разпери пръстите на едната си ръка, после я сви в юмрук и се наведе напред, за да удари по облегалката на стола пред себе си.

— В мене има толкова много омраза. Не мога да повярвам, че той ме е изпратил тук, за да страдам вместо него.

— Кой? — попита нежно Мери.

— Брат ми. Казах ви, моят брат. Да. Твърдеше, че имам нужда от ваканция. Каза, че имал билет, който не можел да използва. Каза ми да се обадя на Ярдли, когато пристигна и да му се представя. Откакто бях момче не съм излизал от Аризона. Такъв съм глупак. Усетих, че нещо не е наред, но исках да се махна… Проблеми с жена. Да се махна от Прескот, пътуване с влак до Лос Анджелис, полет до Хиспаниола с билета на брат ми. Точно това, от което се нуждаех.

Мери слушаше безмълвно, чувствайки присъствието на огромните, странни същества над главите им. Тя си представи, че те подслушват, преценяват безпристрастно, използвайки по-висше, нечовешко съзнание.

— Той винаги се е грижил за мен. Още откакто бях момче. Имахме различни майки. Той е с шест години по-стар. Вече нямаме никакви близки. Всички са мъртви.

Очите на Йабара се разшириха и в тях се четеше молба към Мери да го разбере. Тя кимна и докосна ръката му. Ефраим бавно се присламчи към нея като дете, търсещо утеха.

— Той уби баща ни. Когато бяхме деца. Беше на дванадесет или тринадесет години, а аз на пет или шест. Баща ни беше лош човек, чудовище… Имаше по-светла кожа от нас и майка ми. Казваше, че това го правело по-добър. Наричаше майка ми с прякори. Винаги ни караше да му викаме Сър. Емануел ме накара да се закълна, че никога на никого няма да кажа. Но сега плюя на всичко, за което ме е карал да се закълна. Баща ни уби майка ми, не неговата, не майката на Емануел; не знам какво стана с нея. Името на майка ми беше Хейзъл. Мисля, че бях на четири години. Спомням си. Брат ми и аз отидохме в спалнята. Аз плачех, защото исках да суча. Тя продължаваше да ме кърми.