Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Друга идея: ако Ларок не бе виновен за гибелта на кораба на Джеф, призраците навярно всеки момент можеха да ги унищожат.

В такъв случай Джейкъб се надяваше журналистът астронавт да е прав за останалото — че соларианите ще проявят повече сдържаност към хора, пили и канти, отколкото към едно шимпанзе.

Мислеше си да провери собствените си телепатични способности, когато създанието отново се появи. Веднъж го бяха подложили на тест и бяха установили, че няма пситалант, въпреки изключителните му хипнотични умения и невероятната му памет, но все пак може би трябваше да опита.

Някакво движение отляво привлече вниманието му. Загледан в някаква точка на четирийсет и пет градуса от зенита, Кула вдигна микрофона към устните си.

— Капитане — каза той. — Мишля, че ше връща. — Гласът на принга отекна в кораба. — Опитайте ъгли што и двайшет на трийшет градуша.

Кула остави микрофона. Сгъваемият кабел го придърпа в слота до слабата му дясна ръка и вече празната течнотръба.

Червената мъгла за миг потъмня, когато край кораба прелетя валмо по-тъмен газ. После видяха призрака, все още в далечината, ала бързо се приближаваше.

Този път бе по-светъл и с по-ясно очертани краища. Скоро синьото му сияние стана прекалено силно, за да го гледат.

Отново приличаше на човешка фигурка, нарисувана от дете. Очите и устата му пламтяха като въглени, докато висеше по средата на разстоянието до зенита.

В продължение на няколко безкрайни минути създанието остана там. Фигурата определено беше злобна. Джейкъб го усещаше! Д-р Мартин изруга и той се върна към действителността. Бе затаил дъх.

— По дяволите! — Тя свали каската си. — Има прекалено много шум! Стори ми се, че засичам нещо… някакво докосване тук-там… и после изчезна!

— Не ме без-покой — отвърна Бубакуб. Отсеченият глас се носеше от механичния преводач, сега оставен на палубата до дребния пил. Представителят на Библиотеката също беше с каска и напрегнато се взираше в призрака. — Чо-веците нямат такива пси способности, каквито използват те. Твоят опит дори им причинява болка.

Джейкъб бързо преглътна.

— Ти си се свързал с тях, така ли? — почти едновременно попитаха двамата с Мартин.

Да — потвърди изкуственият глас. — Не ме без-по-кой-те. — Бубакуб затвори очи. — Кажете ми, ако се раздвижи. Само, ако се раздвижи! — С тези думи пилът замълча.

„Какво му казва? — зачуди се Джейкъб. Той погледна към привидението. — Какво може да се каже на такова същество?“

Изведнъж соларианинът започна да размахва „ръце“ и да движи „устата“ си. Този път чертите му се виждаха по-ясно. Нямаше го онова изкривяване на образа, което бяха видели при първото му появяване. Създанието трябва да се бе научило да се справя със стазаекраните. Още едно доказателство за способността му да се адаптира. Джейкъб дори не искаше да си мисли какво означава това за безопасността на кораба.

Пъстър проблясък привлече вниманието му наляво. Той се облегна на панела до себе си, после вдигна микрофона си и го включи на личен разговор.

— Хелън, погледни на около сто и осем на шейсет и пет градуса. Мисля, че си имаме нов гостенин.

— Да — тихо му отвърна гласът на Десилва. — Виждам го. Изглежда е в обичайната им форма. Да видим какво прави.

Вторият призрак колебливо се приближи отляво. Неговата вълнуваща се аморфна фигура приличаше на мазно петно, което плуваше по океанска повърхност. Във формата му нямаше нищо човешко.

Когато го забеляза, д-р Мартин ахна и понечи да си сложи каската.

— Мислиш ли, че трябва да съобщим на Бубакуб? — бързо попита Джейкъб.

Психоложката се замисли за миг, после погледна нагоре към първия соларианин. Той продължаваше да маха с „ръце“, но не бе променил положението си. Бубакуб също.

— Той каза да му съобщим, ако се раздвижи — отвърна тя.

После нетърпеливо впери очи в новодошлия.

— Може би аз трябва да се заема с този и да оставя Бубакуб да продължи с първия.

Джейкъб не беше сигурен. До този момент единствено пилът имаше някакъв положителен резултат. Мотивите на Мартин да не му съобщи за втория соларианин бяха подозрителни. Дали не му завиждаше?

Е, добре де, сви рамене Джейкъб. Извънземният и без това не обичаше да го прекъсват.

Новодошлият предпазливо се приближаваше на къси „прибежки“ към по-големия си и по-светъл братовчед, който играеше ролята на ядосан човек.

Джейкъб погледна Кула.

„Не трябва ли да кажа поне на него? Той толкова напрегнато наблюдава първия призрак. Защо Хелън не съобщи нищо? И къде е Фейгин? Надявам се, че не е пропуснал тази сцена.“