Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Джейкъб я погледна. Чудеше се какво я е накарало да промени позицията си.

— Хм… истинският убиец например — тихо отвърна той.

И незабавно съжали за думите си.

— За какао говориш? — прошепна Мартин. Тя бързо се озърна наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша. И двамата знаеха, че Бубакуб, който стоеше на няколко метра от тях, не чува шепот.

— Говоря за това, че колкото и да не харесва Ларок, Хелън Десилва смята за малко вероятно зашеметителят да е повредил стазамеханизма на кораба на Джеф. Според нея персоналът на базата не си е свършил работата докрай, но…

— Тогава Питър ще бъде освободен поради недостатъчно доказателства и ще има материал за нова книга! Ще научим истината за соларианите и всички ще са доволни. Когато се установят приятелски връзки, сигурна съм, няма да има значение, че са убили бедния Джеф в пристъп на наранена гордост. Той ще влезе в историята като мъченик на науката и веднъж завинаги ще се сложи край на всички тези приказки за убийство. И без това е ужасно неприятно.

Джейкъб започваше да намира за неприятен и разговора с Мартин. Защо шикалкавеше? В думите й нямаше никакви логични аргументи.

— Може би си права — сви рамене той.

— Естествено, че съм права. — Психоложката го потупа по ръката, после се обърна към устройството за засичане на мозъчни вълни. — Защо не потърсиш Фейгин? Аз имам малко работа тук, а той може още да не знае за раждането.

Джейкъб кимна и се изправи. Докато пресичаше леко потръпващата палуба, той се чудеше на странните неща, които си мислеше подозрителното му второ аз. Това за „истинския убиец“ направо го плашеше.

Завари Фейгин там, където фотосферата изпълваше небето във всички посоки като безкрайна стена. Нишката, в която се движеха, се извиваше като червена спирала. От двете страни и далеч под тях се гърчеха гори от спикули, напомнящи на кипящи редове тръстика.

Известно време двамата мълчаливо наблюдаваха гледката.

Когато край кораба мина размахващо се пипало от йонизиран газ, Джейкъб за кой ли път го оприличи на келп, носен от морски вълни.

Изведнъж си представи нещо, което го накара да се усмихне. Представи си Макакай в механичен кит от металокерамика и стазаполе, скачаща сред тези гигантски фонтани от пламъци и потапяща се, за да играе с децата на този най-голям океан във вселената.

„Дали слънчевите призраци прекарват приятно времето като нашите китообразни? — зачуди се той. — Като пеят?

Нито едните, нито другите имат машини (нито невротичното бързане, което носят машините — включително болезнената амбиция), защото нямат средства за това. Делфините нямат ръце и не могат да използват огън. Слънчевите призраци нямат твърда материя и имат прекалено много огън.

Дали това е благословия или проклятие за тях?

(Попитай гърбавия кит, докато пъшка в неподвижната вода. Той сигурно няма да си направи труда да ти отговори, но някой ден може да включи въпроса в песента си.)“

— Идвате тъкмо навреме. Вече се канех да ви повикам. — Капитанът посочи към розовата мъгла.

Пред тях се въртяха десетина или повече пръстени.

Тази група се различаваше от предишната. Вместо пасивно да се носят, те се движеха наоколо и се блъскаха, за да се вмъкнат по-надълбоко сред другите. Един от тях, отдалечен само на километър и половина от кораба, се отдръпна настрани и Джейкъб видя обекта на тяхното внимание.

Магнитоядният бе по-голям от останалите. Вместо променящите се, многостранни геометрични форми, по обиколката му се редуваха тъмни и светли ивици. Той лениво се поклащаше и повърхността му леко се вълнуваше. Съседите му се тълпяха около него, ала на известно разстояние, сякаш възпирани от нещо.

Десилва даде заповед и пилотът обърна кораба така, че фотосферата скоро отново беше под тях. Джейкъб изпита облекчение. Каквото и да му говореха корабните полета, фактът, че слънцето е от лявата му страна, го караше да се чувства застанал настрани.

Магнитоядният, когото в мислите си наричаше „Големия“, се завъртя, очевидно без да обръща внимание на свитата си. Той лениво и с отчетливо поклащане се придвижи напред.

Белият ореол, който излъчваха всички други пръстени, бледо блещукаше като гаснещ пламък около периферията на Големия. Тъмните и светли ивици пулсираха на неравномерни интервали.

Всяко пулсиране предизвикваше реакция у заобикалящите го пръстени. По обиколката им проблясваха яркосини диаманти и спирали. Всички магнитоядни съгласуваха ритъма си с бавно ускоряващия се пулс на Големия.