Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

В същото време автоматично започна да изпада в лек болкоуспокоителен транс. Червените кръгове пред очите му постепенно избледняха и престана да чувства пръстите си. После облекчението достигна максималната си точка. Беше като теглене на въже. Успя да постигне само толкова — колкото и да се съсредоточаваше, друга, също толкова силна воля, противодействаше на хипнозата.

Поредният номер на Хайд. Е, нямаше време да се пазари с него… каквото и да искаше. Болката вече бе почти поносима и той погледна ръката си. Показалеца и безименния пръст бяха зле изгорени. На другите им нямаше почти нищо.

Той изсвири кратък сигнал на Хюз. Трябваше да пуснат плана му в действие, единствения план с реална възможност за успех.

Нямаха друг шанс, освен да излязат в космоса. Времекомпресията беше превключена на автоматичен режим — първото нещо, за което се бе погрижил Кула след прекъсването на мазерната връзка — и субективното им време почти щеше да отговаря на действителното, необходимо им, за да напуснат хромосферата.

Тъй като нямаше смисъл да нападат принга, най-добрият начин да го забавят бе да разговарят с него.

Облегнат на холокамерата, Джейкъб няколко пъти дълбоко си пое дъх, като не преставаше внимателно да се вслушва. Кула винаги се движеше шумно и имаше шанс да го улучи със зашеметителя, който стискаше в здравата си ръка. Оръжието имаше широк лъч и нямаше нужда от точно прицелване.

— Кула! — извика той. — Не смяташ ли, че стигна прекалено далеч? Защо не излезеш да поговорим?

Джейкъб се заслуша. Разнесе се тихо тракане, сякаш от зъбите на принга. По време на схватката от другата страна двамата с Доналдсън бяха положили огромни усилия да избягват проблясващите бели зъби.

— Кула! — повтори той. — Знам, че е глупаво да съдя за един извънземен според ценностите на собствения си вид, но наистина те мислех за приятел. Дължиш ни обяснение! Поговори с нас! Ако действаш по заповед на Бубакуб, можеш да се предадеш и се заклевам: всички ще свидетелстваме, че си се съпротивлявал!

Тракането се усили. Разнесоха се тътрещи се стъпки. Една, две, три… но нищо повече. Не бе достатъчно, за да се прицели.

— Шъжалявам, Джейкъб — разнесе се над палубата тихият глас на Кула. — Преди да умреш, трябва да ти обяшня, но първо те моля да изключиш лазера. Боли ме!

— И мен ме боли ръката, Кула.

— Ужашно, ужашно шъжелявам, Джейкъб — мрачно отвърна прингът. — Моля те, разбери, ти наиштина ши ми приятел. Отчащи го правя заради твоята раша. Това е неизбежно прещъпление, Джейкъб. Радвам ше, че шмъртта наближава, за да ме избави от шпомени.

Софизмът на извънземния удиви Джейкъб. Изобщо не беше очаквал такава ловкост от него, каквито и да бяха мотивите му. Тъкмо се канеше да отговори, когато по интеркома изкънтя гласът на Хелън Десилва.

— Джейкъб? Чуваш ли ме? Гравитационното поле бързо отслабва. Губим скорост.

Заплахата се криеше в онова, което не бе казала. Ако скоро не направеха нещо, щяха да започнат дългото падане към фотосферата, падане, от което никога нямаше да се завърнат.

Когато се озовеше в прегръдките на конвекционните клетки, корабът щеше да бъде привлечен надолу към звездното ядро. Ако дотогава бе останало нещо от кораба, разбира се.

— Виждаш ли, Джейкъб? — попита Кула. — Няма полза, даже да ме забавиш. Вече вшичко е швършено. Ще ощана, за да ше убедя, че няма да измишлиш някакъв изход. Но, моля те, хайде да поговорим до края. Не ишкам да умрем като врагове.

Джейкъб се загледа във водородно червената атмосфера на слънцето. Пипала огнен газ продължаваха да се носят „надолу“ (за него — нагоре) край кораба, ала това можеше да се дължи на движението на газа в този район и в този момент. В никакъв случай не се движеха толкова бързо. А може би корабът вече падаше.

— Ти ши извънредно проницателен, Джейкъб. Комбинира много неяшни улики, за да откриеш моята дарба и измамата ми! Швързването ш миналото на моята раша беше блещящо! Кажи ми, макар че моите призраци избягваха камерите, не те ли обърка това, че те понякога ше появяваха от горната щрана, когато аз бях отдолу?

Притиснал студения зашеметител към бузата си, Джейкъб съсредоточено мислеше. Усещането бе приятно, но не му помагаше с нови идеи. А и трябваше да отдели част от вниманието си, за да разговаря с принга.

— Никога не съм си правил труда да мисля за това, Кула. Предполагам, че просто си се надвесвал и си пращал лъч през прозрачното силово поле, което поддържа палубата. Това обяснява защо образът изглеждаше пречупен. Той всъщност се е отразявал под ъгъл в корпуса.