Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт

Капитанът се приближи до люка и въпросително погледна Монтег.

— Тъкмо се чудех — каза Монтег, — какво ли си мисли Кучето там долу нощно време? Дали оживява, когато се хвърля върху хората? Това ме кара да изтръпвам.

— То не мисли за нищо, за което ние не искаме да мисли.

— Жалко — тихо каза Монтег, — защото всичко, което го караме да прави, е да гони, да намира жертвата си и да убива. Колко жалко, ако това е всичко, което то въобще някога ще знае.

Бийти леко изсумтя:

— Глупости! То е едно чудно произведение на човешкия гений, отлична пушка, която сама намира целта си и винаги удря право в нея.

— Точно затова не бих искал да бъда следващата му жертва — каза Монтег.

— Защо? Да не би съвестта ти да те гризе за нещо?

Монтег бързо вдигна очи.

Бийти стоеше пред него и го гледаше с твърд поглед, а в същото време устата му се разтвори и той започна тихо да се смее.

Един, два, три, четири, пет, шест, седем дни. И всеки път, когато излизаше от къщи, Кларис беше някъде наоколо. Веднъж я видя да раздрусва ореховото дърво; друг път, седнала насред моравата, да плете син пуловер; три-четири пъти на вратата си намери букет късни цветя, шепа кестени в малка кесийка или пък няколко есенни листа, грижливо закачени на лист бяла хартийка, забодена с кабарче на входната врата. Всеки ден Кларис го изпращаше до ъгъла. Един ден валеше, на следния беше ясно, на другия ден духаше силен вятър, на по следния времето беше меко и тихо, а на още по следния беше адска горещина като през лятото и Кларис идваше с лице, обгоряло от късното следобедно слънце.

— Не мога да разбера защо — каза веднъж той при входа на подземната железница, — но имам чувството, че съм те познавал много, много години.

— Защото ми харесваш — каза тя — и защото не искам нищо от теб. И защото се разбираме.

— Караш ме да се чувствувам много стар, почти като твой баща.

— А сега ти ми обясни, щом толкова много обичаш децата, защо нямаш дъщери като мен?

— Не зная.

— Шегуваш се!

— Исках да кажа… — Той се запъна и поклати глава. — Всъщност жена ми, тя… тя не искаше да има деца.

Усмивката на Кларис изчезна.

— Извинявай, наистина помислих, че ми се подиграваш. Каква съм глупачка!

— Не, не! — каза той. — Въпросът беше съвсем намясто. Толкова отдавна никой не си е правил труда да ме попита. Съвсем уместен въпрос.

— Хайде да говорим за нещо друго. Помирисвал ли си някога есенните листа? Не миришат ли на канела? Ето, помириши!

— Я, ами те наистина миришат на нещо като канела!

Тя го погледна с блестящите си черни очи.

— Ти винаги се удивляваш.

— Просто не съм имал време…

— Видя ли онези огромни реклами, за които ти казах?

— Мисля, че да. Да. — Той неволно се разсмя.

— Смехът ти звучи много по-сърдечно, отколкото по-рано.

— Наистина ли?

— По-непринудено.

Стана му леко и приятно.

— А ти защо не ходиш на училище? Всеки ден те виждам да скиташ наоколо.

— О, не им липсвам — отвърна тя. — Казват, че съм била необщителна. Не съм се разбирала с хората. А това е толкова странно. Аз всъщност съм много общителна. Но всичко зависи от това какво разбираш под общуване, нали? Според мен общуване е да мога да ти говоря за ей такива неща. — Тя подхвърли в ръката си няколко кестена, които бяха паднали от дървото в предния двор. — Или пък да приказваме за това колко странен е светът. Приятно е да бъдеш сред хора. Но не мисля, че общуване значи да събереш няколко души и след това да не им позволиш да кажат нито дума. Един час урок по телевизията, един час баскетбол, бейзбол или бягане, следващия час — урок по история или рисуване, после пак спорт — но, знаеш ли, ние никога не задаваме въпроси или поне повечето от нас не задават никакви въпроси; просто ти набиват отговорите един след друг — „фрас, фрас, фрас“, — а след това още четири часа седим и гледаме учебния филм. Според мен това не е общуване. Това е само някаква фуния, през гърлото на която изливат много вода, и на нас ни казват, че това е вино, а то не е. Вечерта сме толкова изтощени, че за нищо не ни бива, освен да си легнем или пък да тръгнем към някой увеселителен парк, за да се заяждаме с хората, да чупим стъкла в павилиона за чупене на стъкла или с голямата стоманена топка да разбиваме автомобили в павилиона за разбиване на автомобили. Или пък да се качим на колите и да препускаме из улиците, като се опитваме да видим колко близо можем да минем до стълбовете на уличните фенери, без да се блъснем в тях, да играем на „Страхливец“ 4 4 Юношеска „игра“, разпространена в САЩ, в която двама младежи препускат е голяма скорост един срещу друг с колите си по средата на шосето и този, който пръв се отклони в своята половина на шосето, е „страхливец“. Английското наименование е chikcen, което освен „пиле“ в разговорния език означава и „страхливец“. — Б.пр. и на „Хайде-да-го-смачкаме!“. Може би наистина съм такава, за каквато ме мислят. Нямам никакви приятели. Според тях това доказва, че не съм нормална. Но всички, които познавам, или крещят, или танцуват като подивели, или се бият. Забелязал ли си как днес хората се нараняват един друг?