Рей Бредбъри - In memoriam

— Нима? — Но усети коленете си и кимна. — Да. Така е.

— Сякаш очакваш нещо — добави тя. — Но какво?

— Де да знаех. — Той вдигна вилицата си, но не набоде нищо. — Просто последните две нощи се ослушвах.

— За какво?

— За нещо. Сигурно съм лежал с часове и просто се ослушвах. Чаках. Но нямаше нищо.

— Яж. Изгладнял си.

— Да, но за какво?

— Допий си виното.

Когато дойде време за лягане, тя му каза:

— Опитай се да поспиш.

— Не мога да се опитам да поспя, ще се случи .

— Все пак опитай. Тревожа се. — Тя го целуна по бузата и тръгна към спалнята.

— Ей сега идвам — каза той.

Чу как часовникът на университета в другия край на града удари полунощ, след това един и после два часа. Седеше със затворени очи, с недочетената книга в скута и с втора бутилка вино на масичката до него. Чакаше. Вятърът навън се усили.

Накрая, когато далечният часовник отмери три часа, стана, излезе навън и отвори гаража. Застана там за миг, загледан в баскетболната топка. Не я изнесе навън. Просто я остави да лежи на циментовия под.

Ако оставеше вратата на гаража отворена, може би щеше да стане.

Излезе навън и понечи да погледне към коша, но спря. Не гледай. Не обръщай внимание. Може би така…

Затвори очи, обърна се и просто остана така на лунната светлина. Напрягаше целия си слух и леко се олюляваше, но нито веднъж не отвори очи да погледне към коша.

Вятърът прошепна в дърветата.

Да, помисли си той.

Есенен лист прелетя през алеята.

Да. О, да.

Слабият звук се усили, сякаш някой се отдалечаваше тичешком, после, вече по-близко, премина в ходене, след което настъпи тишина.

И след малко долови движение около себе си и го заобиколиха други звуци — някои бързи, други бавни.

Да, помисли си той. Господи, да.

Все така стиснал очи, протегна ръце, за да почувства въздуха, но имаше само вятър и лунна светлина.

Да, помисли си той. Сега.

Сега.

Сега.

На разсъмване жена му приближи и седна на леглото му. Движението го събуди. Той отвори очи.

— Няма го — каза тя.

— Какво?

Тя извърна поглед към предния прозорец.

Той бавно стана, отиде до прозореца и се загледа към гаража.

Там нямаше нито табло, нито кош.

— Какво стана тази нощ? — попита тя.

— Нещо.

— Какво?

— Не зная. Може би беше от времето. Лунната светлина караше всичко да изглежда, сякаш се движи. И се запитах „какво е това?“

Жена му чакаше с ръце в скута.

— И какво стана?

— Добре, казах си, който и да си, каквото и да си, ако изиграем една последна игра, ще мога ли да заспя? Една последна игра? Чувствах въздуха в лицето си и по ръцете си. Луната изчезна и отново се появи. Това беше знак. Раздвижих се. Въздухът също се раздвижи.

— И после?

— Изиграхме една последна игра.

— Стори ми се, че чух. — Тя пое дълбоко дъх. — Кой победи?

— Ние победихме — отговори той.

— Не можете да победите и двамата.

— Може. Стига да опиташ.

— Значи и двамата победихте.

— И двамата.

Тя застана до него и също се загледа към празната фасада на гаража.

— Ти ли го свали?

— Някой го е направил.

— Не чух да вадиш стълбата.

— Странно. Изкачването беше трудно, слизането още повече. Погледът ми беше препречен от таблото. Не можех да виждам.

— И къде го остави? — попита тя.

— Не зная. Ще се натъкнем на него, когато най-малко очакваме.

— Слава Богу, че всичко свърши.

— Да, свърши, но най-хубавото е…

— Какво?

— Равният резултат — каза той.

И повтори:

— Равният резултат.

© 2001 Рей Бредбъри

© 2002 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

2001

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Публикация: Рей Бредбъри. От прахта родени. ИК „Бард“, 2002 г.

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Рей Бредбъри. От прахта родени.

ИК „Бард“, 2002 г.

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8318]

Последна редакция: 2010-07-09 14:20:40