Рей Бредбъри - Отпадъци

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— Имам чувството, че наистина обичаше Сам.

— Да! И точно затова трябва да ми помогнеш да го прогоним. Разкажи ми някакви отвратителни неща за него, за да мога да престана да му се възхищавам, да престана да го харесвам и може би накрая да го намразя и да му кажа да се маха.

— Нека си помисля. Да се сетя за нещо наистина ужасно, нещо отвратително. Мммм… Ами…

— Е?

— Не мога да се сетя за нищо. Разбира се, Сам беше мерзавец, хулиган и женкар, всички тези чудесни качества. Но знаеш ли, те някак си му прилягаха, като ловна шапка, като обувки с неподходящ цвят на тъмен костюм. Още щом направеше нещо гадно, то просто му се разминаваше. Всички казваха — ох, този Сам, това ужасно момче. Но нали разбираш? Той така и не порасна. Аз самият не бях цвете за мирисане. Но той направи от това изкуство и занаят. Виждаш го да пикае от покрива, а той свива рамене и казва, че проверява посоката на вятъра. Хващаш го в леглото с гаджето си, а той ти се усмихва невинно с детската си усмивка и казва: исках само да разбера какво намираш в нея! Бива си я. Продължавай! И се изнизва през вратата. А ти така умираш от смях — да, от смях! — че забравяш за яда си. Господи! Помниш ли когато отиде във Франция по случай двестагодишнината от Революцията им и заяви на всичките си парижки приятели, че се е върнал да отбележи провалилата им се революция? И преди да успеят да го убият на място, изброи всички провали! Революцията, завършила с терор и Наполеон. Възстановяването и повторното премахване на монархията, Парижката комуна от хиляда осемстотин и седемдесета, когато французите се сражавали срещу есенците извън града и се избивали помежду си вътре. Хиляда деветстотин и четиринадесета? Провал. Ние трябваше да спасяваме Франция. Четиридесет — четиридесет и четвърта? Ние се бихме и вкарахме дьо Гол в Париж. Провал, провал и пак провал! И от всички тези провали, казал Сам, какво излезе? Създадохте най-прекрасната страна на света, най-красивия град в историята — Париж. И френските му приятели прибрали ножовете и го разцелували. Сам! Сам!

Сълзите се стичаха по бузите му.

Сега беше неин ред да се наведе към него.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти също го обичаше.

— По дяволите, та аз го ревнувах от теб. Не казвай на никого.

— Гроб съм — обади Емили Фентрис, съпругата на разположение, и отпи от виното си.

Берил Вероника Глас пресуши чашата си, изтри устни, пресегна се да го потупа по бузата и стана.

— Благодаря за отделеното време. — И започна да отваря портмонето си.

— Хайде, стига — каза той. — Е, какво ще правиш?

— Мисля да звънна на приятеля си.

— И какво?

— И ще го помоля да направи онова, което каза. Да ме познае.

— А ако не се получи?

— Имаш предвид, ако все още се страхувам да вдигам телефона в три през нощта ли?

— Да.

— Е — бавно каза тя, — мразя да моля… но… тогава… бихме ли могли… да го направим отново? Още една вечеря? Или, ако отнема много време, обяд? Или да пийнем по нещо?

— Става да пийнем — каза той. — Преди вечерята.

Очите й се насълзиха.

— Изчезвай оттук — каза Ралф Фентрис.

— Изчезвам.

Тя разцелува Ралф и жена му и излезе.

— Още ли си тук? — попита Ралф жената до себе си.

— Имах чувството, че не съм — каза Емили Фентрис.

На долното стъпало седеше млад мъж, почти момче. Не помръдна, когато Ралф и Емили Фентрис се приближиха. Двамата стояха и го гледаха достатъчно дълго, за да забележи присъствието им, след което той вдигна виновно глава и неуверено ги погледна със сините си очи.

— Мили Боже — каза Фентрис, — възможно ли е да си ти? Уили Армстронг?

Уили Армстронг поклати глава.

— Беше навремето.

— Господи, говори по-високо. Не те чувам.

— Вече не зная кой съм. — Младият мъж отново заприлича на момче. — Уилма не ми говори.

— Не си я виждал половин година.

— Така е — каза Уили Армстронг и отново провеси глава. Думите му звучаха приглушено. — Но тя все още не приема „да“ за отговор. Обаждам й се всеки ден. Затваря ми.

Фентрис се замисли.

— Това нищо ли не ти говори?

— Да — разнесе се глухият глас. — Че не иска да говори с мен.

Някаква мисъл накара Уили Армстронг да вдигне глава.

— Вие ще поговорите ли с мен? Мога ли да вляза?

— Уили, знаеш ли колко е часът?

— Изгубих си часовника. Изгубих всичко. Ще остана пет минути, обещавам. Само пет минути.

— Уили, минава полунощ. Казвай каквото имаш да казваш тук и сега. Ще те изслушаме.