Рей Бредбъри - Отлети към дома

— Шейсет милиона мили! — каза Антъни Смит, този път по-високо.

Вземи трийсет души. Оформи ги, оразмери ги, опаковай ги, пакетирай ги. Очисти от отрови умовете и телата им, подложи ги на психоанализа, зареди дързостта им в пистолет и стреляй по целта! А какво получаваш в крайна сметка? Трийсет души в редица, един замърморва под нос, после по-високо, трийсет души гледат нагоре в небето, виждат някаква далечна звезда и проумяват, че Илинойс, Айова, Охайо и Калифорния са изчезнали. Изчезнали са градовете, жените, децата, всичко добро, близко и скъпо. А ти си тук, за Бога, на някакъв ужасен свят, където вятърът никога не утихва, където всичко е мъртво, където капитанът се опитва да бъде сърдечен. Внезапно, сякаш никога досега не си се замислял, си казваш:

— Мили Боже, аз съм на Марс!

И Антъни Смит го каза.

— Не съм у дома. Не съм на Земята, на Марс съм! Къде е Земята? Ето я там! Виждате ли онази проклета точица светлина? Това е тя! Не е ли глупаво? Какво правим тук?

Мъжете се вцепениха. Капитанът рязко кимна към Уолтън, психиатъра. Двамата бързо тръгнаха по редицата, като се мъчеха да изглеждат небрежни.

— Добре, Смит, какво те тревожи?

— Не искам да съм тук. — Лицето му бе побеляло. — Мили Боже, защо дойдох? Това не е Земята.

— Взе всички изпити. Знаеше с какво се захващаш.

— Не, не знаех. Бях изключил.

Капитанът се обърна към психиатъра и му хвърли раздразнен и изпълнен с омраза поглед, сякаш вината беше негова. Докторът сви рамене. Щеше да каже: „На всекиго се случва да направи грешка“, но се сдържа.

Младият ефрейтор явно щеше да заплаче.

Психиатърът моментално се обърна към другите.

— Залавяйте се за работа! Запалете огън! Вдигнете палатките! По двойки!

Редицата се разтури. Мъжете се отдалечиха сковано, като мърмореха и се обръщаха назад.

— От това се страхувах — каза психиатърът. — Страхувах се. Космическите пътешествия са толкова нови, мътните ги взели. Толкова дяволски нови. Никой не знае как ще се отразят на човека шейсет милиона мили. — Хвана за ръката младия ефрейтор. — Хайде. Всичко е наред. По-добре запретни ръкави, ефрейторе. Намери си занимание. Влез в играта.

Ефрейторът закри лице с длани.

— Ужасно чувство. Да знаеш, че си толкова далече от всичко. И че цялата проклета планета е мъртва. Тук няма нищо освен нас.

Накараха го да разтоварва кашони замразена храна.

Психиатърът и капитанът постояха на една пясъчна дюна наблизо, загледани в работещия екипаж.

— Прав е, разбира се — каза психиатърът. — И на мен не ми харесва. Това наистина е сериозен удар. Силен удар. Тук е самотно. Ужасно мъртво и ужасно далече. И този вятър. И пустите градове. Чувствам се отвратително.

— И аз самият не съм много добре — отвърна капитанът. — Какво мислиш? За Смит? Ще се задържи ли на ръба, или ще падне в пропастта?

— Ще бъда до него. Сега му трябват приятели. Боя се че ако падне, може да завлече и други със себе си. Всички сме вързани един за друг, дори и да не виждаме въжетата. Страшно се надявам да пристигне и втората ракета. Доскоро.

Психиатърът се отдалечи. Ракетата стоеше на морското дъно в нощта, в самия център на планетата Марс, когато двете бели луни изгряха внезапно като кошмарни спомени и се втурнаха да се надпреварват в небето. Капитанът се загледа нагоре към горящата в чернотата Земя.

През нощта Смит полудя. Полетя в мрака, но не повлече никого след себе си. Дърпаше силно въжетата, цяла нощ всяваше скрита паника със своите писъци, викове и прокоби за ужас и смърт. Но другите останаха твърдо на местата си в мрака, работеха, потяха се. Никой не беше издухан след него към тайното му убежище на дъното на дълбоката пропаст. Той пада цяла нощ. Стигна дъното на сутринта. Натъпкан с успокоителни, със затворени очи, свит на кълбо, Смит беше прибран в кораба, където писъците му утихнаха. Възцари се тишина, нарушавана единствено от вятъра и звуците на работещите мъже. Психиатърът раздаде допълнителни дажби храна, шоколад, цигари и бренди. Наблюдаваше. А капитанът наблюдаваше с него.

— Не зная. Започвам да си мисля…

— Какво?

— Хората не са създадени да живеят толкова далеч сами. Космическите пътешествия изискват прекалено много. Самият космос е неестествена изолация, един вид реалистично безумие, ако питаш мен — каза капитанът. — Чакай, май и аз започвам да откачам.

— Продължавай — подкани го докторът.

— Какво мислиш? Можем ли да се задържим тук?

— Ще удържим. Вярно, хората изглеждат зле. Ако до двайсет и четири часа положението не се подобри и помощната ракета не пристигне, по-добре да излитаме обратно. Само мисълта, че се прибират към дома, ще ги накара да дойдат на себе си.