Рей Бредбъри - Прероден

— Изслушай ме — казва тя. — Не е това начинът. За да имаш нещо, е нужно не само желание. Щом не можем да говорим, да чуваме, да усещаме и дори да вкусваме, какво остава за нас с теб?

— Мога да те гледам и да си спомням какво беше.

— Това не е достатъчно, трябва да има нещо повече.

— Не е честно. Господи, искам да живея!

— Ще живееш, обещавам ти, но не по този начин.

Спираш. Смразяваш се. Хващаш китката й и се взираш в развълнуваното й лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Детето ни. Нося нашето дете. Разбираш ли, не беше нужно да се връщаш, ти винаги си с мен, винаги ще бъдеш жив. А сега си върви. Повярвай ми, всичко ще бъде наред. Нека да запазя добрите спомени, а не тази ужасна нощ. Върни се там, откъдето си дошъл.

Не можеш дори да заплачеш. Очите ти са пресъхнали. Стискаш здраво китките й и изведнъж, без да каже нито дума, тя бавно се свлича на земята.

— В болницата — чуваш я да прошепва. — Бързо.

Понасяш я по улицата. Мъгла изпълва лявото ти око и осъзнаваш, че скоро ще ослепееш.

— Побързай — шепне тя. — Побързай.

Започваш да тичаш, препъвайки се по тротоара.

Минава кола и й махаш да спре. Миг по-късно двамата сте вътре с някакъв непознат и се носите безмълвно в нощта.

И през цялото бясно препускане я чуваш как повтаря, че вярва в бъдещето и че скоро трябва да се махнеш.

Накрая пристигате и Ким изчезва; дежурните я отнасят, без да ти обърнат внимание.

Стоиш безпомощно пред входа, после се обръщаш и се опитваш да си отидеш. Светът се размазва.

Накрая успяваш да закрачиш в полумрак, опитваш се да видиш хората, да помиришеш люляка, който сигурно все още е някъде около теб.

Откриваш, че се спускаш в дерето край парка. Нощните пешеходци се събират тук. Помниш ли какво каза онзи? Всички изгубени, всички самотници се събират тази нощ, за да унищожат онези, които не ги разбират.

Препъваш се по пътеката, падаш, изправяш се и отново падаш.

Непознатият се озовава пред теб, докато вървиш към притихналото поточе. Оглеждаш се и не виждаш никого другиго в мрака.

— Не дойдоха! — гневно възкликва непознатият. — Нито един от онези, нито един! Само ти. Страхливци, проклети да са, долни страхливци!

— Добре. — Дишането ти, или илюзията за дишане, се забавя. — Радвам се, че не са те послушали. Трябва да има някаква причина. Може би… може би се е случило нещо, което не можем да разберем.

— Имах планове — поклаща глава онзи. — Но съм сам. Дори и всички самотници да се надигнат обаче, те не са силни. Един удар, и падат. Уморяваме се. Аз съм уморен…

Оставяш го зад себе си. Шепотът му затихва. Глухо туптене отеква в главата ти. Излизаш от дерето и се връщаш в гробището.

Името ти е изписано върху надгробния камък. Пръстта те очаква. Спускаш се по тесния тунел в сатена и дървото, вече не си уплашен или развълнуван. Лягаш в топлия мрак. Отпускаш се.

Погълнат си от разкоша на хранителна топлина, подобна на безбрежна мая. Имаш чувството, че се поклащаш върху шепнещите й вълни.

Дишаш тихо, без да изпитваш жажда, без да се тревожиш. Обичан си. Сигурен си. Мястото, в което лежиш и сънуваш, се движи.

Дрямка. Тялото се топи, става мъничко, компактно, безтегловно. Дрямка. Бавна. Тишина. Тишина.

Кого се опитваш да си спомниш? Някакво име се понася по морето. Тичаш да го пресрещнеш, вълните го отнасят. Някой прекрасен. Някой. Време, място. Дрямка. Мрак, топлина. Беззвучна земя. Смътно вълнение. Тишина.

Тъмна река те понася бързо и още по-бързо.

Озоваваш се на открито. Увисваш под ярка жълта светлина.

Светът е огромен като покрита със сняг планина. Слънцето ослепително свети, огромна ръка хваща краката ти, а друга те потупва по гърба, за да изтръгне вик от теб.

Наблизо лежи жена. По лицето й е избила пот, тази стая и този свят са изпълнени с диво пеене и възхита. Надаваш вик, както висиш надолу с главата, обръщат те, прегръщат те и те кърмят.

В малкия си глад забравяш да говориш, забравяш всичко. Гласът й шепне някъде над теб:

— Милото ми бебе. Ще те кръстя на него. На… него…

Тези думи не означават нищо. Страхувал си се от нещо ужасно и черно, но сега то е забравено в тази топлина. Някакво име се оформя в устата ти, опитваш се да го кажеш, без да знаеш какво означава, но можеш само да го изплачеш щастливо. Думата избледнява, изчезва като изтрит призрак на смях в главата ти.

— Ким! Ким! О, Ким !

© 2005 Рей Бредбъри

© 2009 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury