Рей Бредбъри: Тълпата

Второ познато лице! Малко луничаво момче. Но на този свят има безброй луничави момчета. Пък и така или иначе, нямаше значение — преди да успее да стигне до него, момчето побягна и изчезна сред хората.

— Мъртва ли е? — попита нечий глас. — Мъртва ли е?

— Умира — отвърна някой друг. — Ще умре, преди да пристигне линейката. Не трябваше да я местят. Не трябваше да я местят.

Всички лица в тълпата — познати и същевременно непознати, наведени надолу, гледащи, взиращи се.

— Хей, господине, спрете да се блъскате.

— Къде се ръгаш бе, приятел?

Сполнър отстъпи назад и Морган успя да го хване, преди да падне.

— Ама че си глупак! Още не си добре. Защо ти трябваше да слизаш долу, по дяволите? — зачете му конско Морган.

— Не зная. Наистина не зная. Преместили са я, Морган. Някой я е преместил. Никога не бива да местиш пострадали при катастрофа. Това ги убива. Убива ги.

— Да. Типично за хората. Ама че идиоти.

Сполнър внимателно подреждаше вестникарските изрезки.

— Каква е идеята? — попита Морган. — След катастрофата всяка пътна злополука като че ли е станала част от теб. Какво е това?

— Изрезки за катастрофи и снимки. Виж ги. Не, не гледай колите, а тълпите около тях. Ето — посочи Сполнър. — Сравни снимката от окръг Уилшир с тази от Уестууд. Никаква прилика. А сега вземи снимката от Уестууд и я сложи до тази, направена пак там, но преди десет години. — Той посочи отново. — Тази жена се вижда и на двете снимки.

— Съвпадение. Случило се е да бъде там през трийсет и шеста, а после и през четиридесет и шеста.

— Ако беше веднъж, може би щеше наистина да е съвпадение. Но дванайсет пъти за период от десет години, когато катастрофите стават на разстояние най-много три мили една от друга — едва ли. Ето. — Той му подаде десетина снимки. — Има я на всяка !

— Може да е извратена.

— Не става въпрос за това. Как успява да се озове на място толкова бързо след катастрофата? И защо е с едни и същи дрехи на снимки, правени в течение на цяло десетилетие?

— Проклет да съм, наистина е така.

— И на всичкото отгоре защо стоеше над мен преди две седмици, в нощта на моята катастрофа?

Изпиха по едно питие. Морган прерови папките.

— Какво, да не си наел хора да ти събират изрезки от вестниците, докато си лежал в болницата?

Сполнър кимна. Морган отпи от питието си. Ставаше късно. Уличните лампи под офиса започваха да се включват.

— И какво излиза от всичко това?

— Не зная — каза Сполнър. — Ясно е само, че има основен закон за катастрофите. Събира се тълпа. Винаги. И също като нас двамата, разни хора са се питали години наред защо тълпите се събират толкова бързо. И как? Зная отговора. Ето го!

Той захвърли изрезките на бюрото.

— Плашещо е.

— Тези хора… не може ли да са ловци на силни изживявания, извратени любители на сензации със страст към кръв и гадни гледки?

Сполнър сви рамене.

— Нима това обяснява появата им на всяка катастрофа? И обърни внимание, че стриктно спазват определени територии. Катастрофа в Брентууд ще събере една група. Злополука в Хънтигтън Парк — друга. Има обаче и норма за лицата. Винаги се появява определен процент от тях.

— Значи не всички присъстващи са едни и същи, така ли?

— Естествено, че не. Катастрофите привличат и обикновени хора, след известно време. Оказва се обаче, че тези пристигат винаги първи .

— Но кои са те? Какво искат? Продължаваш с намеците и не казваш нищо. За Бога, явно имаш някаква идея. Уплашил си се, а сега изнервяш и мен.

— Опитах се да стигна до тях, но винаги някой ми пречи и винаги закъснявам. Смесват се с останалите и изчезват. Тълпата като че ли осигурява защита на някои от членовете си. Виждат ме, когато ги приближавам.

— Прилича ми на нещо като клика.

— Имат едно общо нещо. Винаги се появяват заедно. При пожар, експлозия или в района на някоя престрелка, при всяка публична демонстрация на онова нещо на име смърт. Лешояди, хиени или светци, не зная какви са. Просто не зная. Смятам обаче тази вечер да ида в полицията. Това продължава достатъчно дълго. Днес някой от тях е преместил тялото на жената. А не е бивало да я докосват. Това я е убило.

Прибра изрезките в куфарчето си. Морган стана и се пъхна в палтото си. Сполнър щракна закопчалките на куфарчето.

— Или пък… просто ми хрумна…

— Какво?

— Може би са искали да умре.

— Но защо?

— Кой знае? Ще дойдеш ли с мен?

— Извинявай. Късно е. Ще се видим утре. Късмет.