Рей Бредбъри: Езерото

— Тали! Върни се, Тали!

Бях само на дванайсет. Но само аз знаех колко я обичах. Беше онази любов, която изпитваме, преди да започнем да забелязваме значението на тялото и морала. Която е не по-лоша от вятъра, морето и пясъка, лежащи завинаги заедно. Съставена от всички прекарани заедно на плажа дълги топли дни, както и тихите дни, изпълнени с монотонен брътвеж по време на часовете. Всички дълги есенни дни от изминалите години, в които й носех учебниците на връщане от училище.

Тали!

Извиках за последен път името й. Потреперих. Усетих вода по лицето си, без да зная как се е озовала там. Вълните не плискаха толкова високо.

Излязох на брега и останах там половин час с надеждата да зърна нещо, поне един знак, една частица от Тали, която да запомня завинаги. После клекнах и издигнах пясъчен замък. Оформих го грижливо, както често бяхме правили двамата с Тали. Този път обаче спрях по средата. Станах.

— Тали, ако ме чуваш, ела и го довърши!

Закрачих към петънцето в далечината, което бе мама. Водата се надигна и започна да обгръща замъка кръг след кръг, постепенно го заличаваше.

Вървях мълчаливо покрай брега.

Някъде далеч въртележката задрънча, но това бе просто от вятъра.

На следващия ден заминах.

Влакът има лоша памет и не след дълго оставя всичко зад себе си. Забравя царевичните поля на Илинойс, реките от детството, мостовете, езерата, долините, селските къщурки, болките и радостите. Пръска ги след себе си и те изчезват отвъд хоризонта.

Издължих костите си и прибавих плът върху тях, смених момчешкия си ум с ум на по-възрастен, захвърлих дрехите, които вече не ми ставаха, преминах от началното училище в гимназията, след това дойде ред на колежа и учебниците по право. После се появи една млада жена в Сакраменто. Ходихме известно време, след което се оженихме.

Продължих да уча право. На двадесет и две вече почти напълно бях забравил какъв е Изтокът.

Маргарет предложи да прекараме закъснелия ни меден месец там.

Подобно на паметта, влакът също върви в две посоки. Може да ти стовари накуп всички неща, които си оставил зад себе си преди много-много години.

Лейк Блъф с население десет хиляди се появи под небето. Маргарет изглеждаше тъй прелестна с новите си дрехи. Гледаше ме, докато усещах как старият ми свят отново възкръсва за живот. Държеше ръката ми, докато влакът се плъзна покрай перона на гарата и свалиха багажа ни.

Годините правят толкова много неща с лицата и телата ни. Вървяхме през градчето, но не успях да разпозная никого. Някои лица навяваха спомени. Спомени за експедиции по пътеките на дерето. Усмихнати лица от затворени начални училища и люлеещи се на метални люлки и дъски. Но аз не ги заговарях. Вървях, гледах и се изпълвах със спомени като купчина есенни листа, събрани, за да бъдат изгорени.

Останахме две седмици и заедно посетихме всички онези места. Дните бяха изпълнени с щастие. Страшно обичах Маргарет. Или поне така мислех.

В един от последните дни вървяхме покрай брега. Не бе чак в края на лятото, както преди толкова много години, но вече се забелязваха първите признаци на опустяване на плажа. Хората оредяваха, няколко от сергиите за хотдог бяха затворени и заковани, а вятърът както винаги чакаше да ни попее.

Почти видях мама да седи на пясъка в обичайната си поза. Отново изпитах желанието да остана самичък. Но не можех да се насиля да го кажа на Маргарет. Просто я държах за ръка и чаках.

Ставаше късно. Повечето деца се бяха прибрали и само неколцина мъже и жени бяха останали да се пекат на слънцето и вятъра.

Спасителната лодка приближи брега. Един мъж бавно слезе от нея, носеше нещо.

Замръзнах. Затаих дъх и се почувствах малък, само дванадесетгодишен, много дребен, направо нищожен и ужасно уплашен. Вятърът виеше. Не виждах Маргарет. Виждах единствено плажа и спасителя, как бавно слиза от лодката със сив, сигурно не много тежък чувал в ръце и също толкова сиво и посърнало лице.

— Стой тук, Маргарет.

И аз не зная защо го казах.

— Но защо?

— Просто стой тук…

Закрачих бавно по пясъка към спасителя. Той ме погледна.

— Какво е това? — попитах.

Спасителят ме изгледа дълго, без да отговори. Остави сивия чувал; избълбука вода и пясъкът почерня.

— Какво е това? — повторих настойчиво.

— Мъртва е — тихо каза спасителят.

Чаках.

— Странно — меко каза той. — Най-странното нещо, което съм виждал. Мъртва е. От много време.

Повторих думите му.

Той кимна.