Рей Бредбъри: Градът

Ухото чу и се задейства. Завъртяха се ротори, течности проблеснаха в малки поточета през клапи и тръбички. Формула и смес — едното следваше другото. Няколко мига по-късно в отговор на призивите на Ухото и Носа от гигантските отвори в градските стени към натрапниците се понесе свежа пара.

— Усещаш ли това , Смит? А-ах. Зелена трева. Да си помирисвал някога нещо по-хубаво? Бога ми, готов съм да си остана тук и да се наслаждавам.

Невидим хлорофил полъхна сред стоящите мъже.

— А-ах!

Стъпките продължиха.

— Няма нищо лошо в това , нали, Смит? Хайде!

Ухото и Носът се отпуснаха съвсем мъничко. Ответната мярка бе успяла. Пионките продължаваха напред.

Сега от мъглата се показаха заоблачените Очи на града.

— Капитане, прозорците!

— Какво има?

— Прозорците на онази къща. Ето там! Видях ги да се движат!

— А аз не ги видях.

— Преместиха се. Смениха цвета си. От тъмен на светъл.

— Приличат ми на най-обикновени квадратни прозорци.

Размазаните обекти се фокусираха. В механичните клисури на града се задвижиха смазани валове, в езерца от зелено машинно масло се спуснаха противотежести. Рамките се огънаха. Прозорците проблеснаха.

Долу по улицата вървяха двамата от патрула, следвани на безопасно разстояние от останалите седмина. Униформите им бяха бели, лицата — тъй розови, сякаш бяха получили плесници; очите им се синееха. Вървяха изправени на задните си крака и носеха метални оръжия. Краката им бяха обути. Бяха от мъжки пол, с очи, уши, уста, носове.

Прозорците затрептяха. Станаха по-тънки. Разшириха се незабележимо като зениците на безброй очи.

— Казвам ви, капитане, има нещо нередно с прозорците!

— Дрън-дрън.

— Аз се връщам, сър.

— Какво?

— Връщам се на кораба.

— Смит!

— Няма да вляза в този капан!

— Какво, от празен град ли се уплаши?

Останалите се разсмяха нервно.

— Давайте, смейте се!

Улицата бе покрита с калдъръм, всеки камък бе широк седем сантиметра и дълъг петнайсет. Слегна се с недоловимо движение. Претегляше нарушителите.

В машинното мазе червена стрелка докосна числата — 80 килограма… 95, 70, 91, 89 — всеки бе претеглен, резултатът — записан и пуснат надолу в корелативния мрак.

Градът вече съвсем се събуди!

Вентилационните шахти всмукваха и изхвърляха въздух, миризмата на тютюнев дим от устите на нашествениците, аромата на зелен сапун от ръцете им. Дори очните им ябълки излъчваха тънка миризма. Градът я долови и информацията даде резултат, който бе препратен и добавен към други резултати. Кристалните прозорци проблеснаха, Ухото се напрегна и опъна тъпанчето си… всички тези сетива се вихреха като невидим сняг, брояха вдишванията и едва доловимите сърдечни удари на хората, слушаха, гледаха, вкусваха.

Защото улиците бяха като езици и на местата, където минаваха хората, вкусът на петите им проникваше през каменните пори, за да бъде изчислен и проверен на лакмус. Химичният сбор, събран така неусетно, бе добавен към все по-увеличаващите се резултати в очакване на последното изчисление сред въртящите се колела и шептящи спици.

Стъпки. Бягащи.

— Върни се! Смит!

— Не, да ви вземат мътните!

— Дръжте го, момчета!

Втурващи се стъпки.

Последна проверка. След като бе слушал, гледал, вкусил, усетил, претеглил и премерил, градът трябваше да свърши последната си задача.

Насред улицата зейна капан. Както тичаше, капитанът изчезна, без останалите да го видят.

Докато висеше обесен за петата, остър бръснач преряза гърлото му, друг проблесна през гърдите, вътрешностите бяха моментално извадени от тялото и изсипани на маса в скритата камера под улицата. Капитанът умря. Огромни кристални микроскопи се взираха в червените мускулни нишки; безтелесни пръсти докоснаха все още биещото сърце. Краищата на прерязаната кожа бяха забодени на масата, докато ръце разместваха частите на тялото му като бърз любопитен шахматист над червени пешки и фигури.

Горе хората тичаха по улицата. Смит бягаше напред, мъжете крещяха. Смит също крещеше, а долу в необичайната стая кръвта течеше в капсули, измерваше се, проверяваше се температура, сърцето бе разрязано на седемнадесет части, черният дроб и бъбреците бяха вещо разполовени. Черепът бе пробит и мозъкът — изгребан, нервите — издърпани като мъртвите жици на телефонен номератор, мускулите — разтеглени, за да се провери еластичността им, докато в електрическите подземия на града Умът най-сетне изчисли крайния резултат и всички машинарии горе моментално спряха.