Рей Бредбъри - Жените

Сиянието, крехко като жена, тънеше морно надолу и чезнеше от погледа. Още само няколко часа. Те всеки момент ще си тръгнат. Да можеше той да дойде за миг, само за миг. Мъглявината безмълвно се разстилаше и си представяше тялото и лицето му във водата, дълбоко долу. Чувстваше го хванат и задържан в нейното потъване на двадесетина метра дълбочина, заловен в една силна струя, която се огъваше и извиваше в неистови жестикулации към дълбините на скрития морски водовъртеж.

Огънят на неговото тяло и водата, която ще се сгрее от неговата топлина, а заскреженият коралов мозък, скъпоценните песъчинки и солените мъглявините поемат горещия дъх от отворените му устни.

Вълните придвижваха гъвкавите, променливи мисли към плитчината, затоплена от обедното слънце като вода за вана.

Той не бива да си отива. Ако сега си отиде, няма вече да се върне.

Сега. Студеният коралов мозък се носеше, носеше. Сега. Зовеше го през горещите пространства на безветрения въздух в ранния следобед. Ела във водата! Сега! зовеше музиката. Сега.

Жената в черния бански костюм засили радиото.

— Внимание! — говореше то. — Днес, само днес можете да си купите нова кола от…

— За бога! — Мъжът приближи и намали крясъка. — Нужно ли е толкова високо!

— Така ми харесва — каза жената в черния бански и погледна през рамо към морето.

Беше три часът. Небето беше цялото в слънце.

Той се изправи, облян в пот.

— Влизам.

— Би ли ми купил първо кренвирши? — помоли тя.

— Почакай, докато изляза.

— Моля те — тя се намуси. — Сега.

— Нещо друго искаш ли?

— Не, но ми вземи три.

— Три? Боже, какъв апетит! — Той изтича към павилиона.

Тя го изчака да се отдалечи. После изключи радиото. Ослуша се внимателно. Нищо не чуваше. Вгледа се във водата, чак докато проблясъците и пръските на слънцето почнаха да пронизват очите й като иглички.

Морето се бе успокоило. Носеше се само една лека, далечна и крехка мрежа от вълнички, отразяващи слънцето в безкрайни повторения. Тя често попоглеждаше водата и се мръщеше.

Той дотича с едри скокове.

— Ама че горещ пясък, дявол да го вземе, изгори ми краката! — Той се просна на одеялото. — Ето!

Тя взе трите сандвича и бавно почна да яде единия. Като свърши, тя му подаде останалите два.

— Дояж ги. Много лакоми очи имам.

Той мълчаливо задъвка кренвиршите.

— Друг път не искай повече, отколкото можеш да изядеш — каза той, привършвайки. — Само ги хабиш.

— Ей тук има лимонада — рече тя и развинти термоса. — Ако си жаден.

— Благодаря. — Отпи. После отупа ръце и каза: — Е, аз ще скоча за малко във водата. — Неспокойно погледна блесналото море.

— Само още едно нещо — рече тя, сякаш току-що си бе спомнила. — Купи ми, моля те, едно плажно масло. Нямам вече.

— Никакво ли нямаш вече?

— Свършило се е.

— Да беше ми казала като отивах за кренвиршите, но нищо. — Той изтича обратно с едри ритмични скокове.

Докато се отдалечаваше, тя извади плажното масло от чантата си, отвинти капачката, изля течността в пясъка, засипа я, погледна морето и се усмихна. После стана и отиде на брега. Загледа се в безбройните малки и незначителни вълни.

Няма да го получиш, помисли тя. Който и да си или каквото и да си ти, той е мой и ти няма да го имаш. Не знай какво става, нищо не разбирам наистина. Единственото, което знам, е, че довечера в седем взимаме влака. И утре няма да сме тук. Тъй че ти можеш да си стоиш тук и да чакаш колкото си искаш — ти, море, океан или каквото и неприятно нещо да си.

Няма да ме уплашиш; ти не си ми съперник, мислеше тя. Взе един камък и го хвърли в морето.

— На ти тебе! — извика тя.

Той бе застанал до нея.

— О! — Тя отскочи назад.

— Хей, какво става? Какво стоиш тук и мърмориш?

— Ами! — Тя самата се изненада. — Носиш ли плажно масло? Намажи ми малко гърба.

Той отля жълтата течност на ръката си и я разтри по златистия й гръб. Тя от време на време поглеждаше морето с лукав поглед и кимаше, сякаш му казваше: „Гледай! Виждаш ли?“ Измърка като котенце.

— Готово. — Той й подаде шишенцето.

И преди тя да успее да извика, той вече се бе потопил във водата.

— Къде отиваш! Ела тук!

Той се обърна сякаш към някой непознат.

— Какво има, за бога?

— Ами ти току-що изяде кренвиршите и лимонадата — не бива веднага да влизаш във водата, ще се схванеш!

— Бабешки приказки — подигра й се той.

— Все едно, ела тук. Трябва след ядене да мине един час, чуваш ли? Хич не ща да те виждам после схванат и да се давиш.