Рей Бредбъри - С широки като лятото усмивки

Хей, изкрещя Уил. Бау, отговориха момчетата.

Бяха изтичали да се хвърлят в грамадните басейни от подобни на пеперуди сенки на едно дърво, което ги беше призовало със звука на вятъра в сънените си листа. Разперили крака във всички посоки, притиснали керемиди до земята, понесли се по вълните на зеления полумрак, те изстреляха още един откос излайвания от автоматичните си гърла.

— Атака! — Уил се плъзна надолу и полетя.

Момчетата се измъкнаха от сянката, изтръскаха кехлибарени водни мъниста върху телеграфния стълб с отсечен салют с крака и отдавайки чест на всичко наоколо, се насочиха на бегом към истинското езеро.

Там заплуваха кучешката напред-назад през тишината. Някаква тайна се разположи покрай брега сред пяна в небесен цвят, през която те прегазиха, за да се излегнат да се попекат на горещия пясък.

И докато лежеше, Уил разбра, че това е най-хубавото лято в живота му. Никога нямаше да има друго подобно. Да, тези щастливи от лятото приятели щяха да лежат и да си играят тук и следващата година, и по-следващата. Но догодина Уил щеше да е пораснал и щеше да трябва да си намери нови истински приятели, които да го държат вкъщи, да го ограничават, да не му позволяват да се излежава тъй безгрижно, да прекарва времето си безцелно, без часовници, без начало и без край, на тези самотни пясъци със своите неходещи на училище и мълчаливо приемащи го приятели. Тези момчета, вечни деца, винаги щяха да тичат по ръба на света, докато го имаше. Не виждаше себе си да тича заедно с тях в дните след утре.

А накрая, докато приятелите му поздравяваха дърветата, Уилям се спря и ги имитира със стил и финес — изписа името си с кехлибарена вода върху пясъка.

— Не им завиждам на момичетата — отбеляза той, докато довършваше ченгелчетата на буквите.

Момчетата на лятото излаяха и надраскаха нехайни пръски върху мокрия му подпис. След това, горди като тайфа калиграфи, всички затичаха към града, и под кацналото над дома му слънце той безкрайно дълго се заизкачва по стълбите на верандата и погледна назад към свободните си доброволци, тези свободни скиталци, стоящи на моравата.

— Тук живея, разбирате ли? Утре пак на същото място!

На вратата усети слабата тежест на маратонките си в едната ръка, топли и меки, и живота си, преметнат през другата, напълно безтегловен, до дланта, до костите си, до върха на пръстите си. Знаеше, че мирише на куче. Но пък тогава и те миришеха на момче.

— Хайде! Довиждане!

Въображаем заек се стрелна покрай тях. С дива енергия тайфата, вихрушката, метежът препусна след него.

— Утре! — извика Уил.

И вдругиден, и през дните нататък.

Гледаше усмивките им, широки като лятото, блестящи под сенките на дърветата.

И понесъл своята собствена усмивка също тъй леко, както маратонките в едната ръка и живота си в другата, той отнесе щастието си през студеното тъмно килерче, където се разтършува, избра подаръците и му ги даде.

© 2001 Рей Бредбъри

© 2002 Венцислав Божилов, превод от английски

Ray Bradbury

With Smiles as Wide as Summer, 2001

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Публикация: Рей Бредбъри. От прахта родени. ИК „Бард“, 2002 г.

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Рей Бредбъри. От прахта родени.

ИК „Бард“, 2002 г.

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8327]

Последна редакция: 2010-07-09 14:22:45