Рей Бредбъри - Смълчаните градчета

Бе решил да се прибира у дома и крачеше, почти тичаше по средата на една странична уличка, когато чу телефона.

Заслуша се.

„В нечий дом звъни телефон“.

Продължи забързано напред.

„Някой би трябвало да вдигне“ — помисли си.

Седна разсеяно на тротоара, за да извади камъче от обувката си.

— Някой! — викна той и скочи. — Аз! Мили Боже, какво ми става!

Разсмя се гръмогласно. Завъртя се. Коя бе къщата? Онази!

Втурна се през градината, прелетя през стъпалата, влетя в къщата и се озова в тъмния хол.

Вдигна рязко слушалката.

— Ало! — извика.

Бзззззззз .

— Ало, ало!

Бяха затворили.

— Ало! — изкрещя той и удари телефона. — Безмозъчен идиот! — викна на себе си. — Седиш на онзи тротоар, глупак нещастен! Ах ти, проклет непоправим глупак!

Стисна телефона.

— Хайде, звънни отново! Хайде !

И през ум не му бе минавало, че може да има и други останали на Марс. През цялата седмица не бе видял жива душа. И бе решил, че всички градчета са опустели като това.

А сега се взираше в ужасния черен апарат и трепереше. Телефонната мрежа свързваше всички населени места на планетата. От кое от трийсетте градчета бе дошло обаждането?

Не знаеше.

Чакаше. Отиде до непознатата кухня, размрази малко боровинки и ги изяде безрадостно.

— Никой не е звънял — промърмори. — Сигурно е паднал някой стълб и телефонът е звъннал сам.

Но нима не бе чул щракането, което означаваше, че някой бе побързал да затвори?

Прекара остатъка от нощта в хола.

— Не заради телефона — казваше си. — Просто нямам какво друго да правя.

Слушаше как тиктака часовникът му.

— Тя няма да се обади пак. Никога вече няма да набере номер, от който не са й отговорили. И може би точно сега звъни на другите номера в града! А аз седя тук… Чакай малко! — Разсмя се. — Защо все използвам женски род?

Премигна.

— Спокойно би могъл да е и „той“, нали така?

Сърцето му заби по-бавно. Изпита голям студ и пустота.

Страшно много му се искаше да е „тя“.

Излезе от къщата и застана насред улицата в слабата светлина на утрото.

Заслуша се. Не се чуваше никакъв звук. Никакви птици. Никакви коли. Само туптенето на сърцето му. Туп, пауза, отново туп. Лицето го болеше от напрягане. А вятърът подухваше леко, съвсем леко, развяваше пешовете на палтото му.

— Ш-ш-ш — прошепна той. — Слушай .

Завъртя се бавно в кръг, обръщаше глава от една смълчана къща към друга.

Ще набира номер след номер, помисли си. Трябва да е жена. Защо ли? Защото само жена би продължила да се обажда. Един мъж не би го направил. Мъжът е независим. Да съм се обаждал на някого? Не! И през ум не ми е минавало. Трябва да е жена. Трябва , за Бога!

Слушай.

Някъде далеч под звездите зазвъня телефон.

Затича се. Спря, за да се ослуша. Отново звън, съвсем тих. Пробяга още няколко крачки. Сега беше по-силен. Втурна се по някаква уличка. Още по-силно! Отмина шест къщи, после още шест. Много по-силно! Стигна до къщата, но вратата й бе заключена.

Телефонът звънеше отвътре.

Запрати един стол от верандата през прозореца на гостната и скочи след него.

Телефонът млъкна, преди да успее да го докосне.

Вървеше из къщата от стая в стая, чупеше огледала, късаше завеси, зарита печката в кухнята.

Накрая, съвсем изтощен, взе тънкия телефонен указател, включващ всеки телефонен номер на Марс. Петдесет хиляди имена.

Започна с номер едно.

Амелия Еймс. Набра номера й в Ню Чикаго, на сто мили отвъд мъртвото море.

Никакъв отговор.

Номер две живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили през сините планини.

Никакъв отговор.

Звъня на номер три, четири, пет, шест, седем, осем. Пръстите му се тресяха и едва задържаха слушалката.

— Ало? — отговори женски глас.

— Ало? — изкрещя Уолтър. — О, Господи, ало!

— Това е запис — изрецитира женският глас. — Госпожица Хелън Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение, за да може да ви се обади, когато се върне? Ало? Това е запис. Госпожица Арасумян не е вкъщи. Желаете ли да оставите съобщение…

Той затвори.

Седна. Устните му трепереха.

Размисли и отново набра същия номер.

— Когато госпожица Хелън Арасумян се върне, предайте й да върви по дяволите — каза в слушалката.

Звъня в Марсиански възел, в централите на Ню Бостън, Аркадия и Рузвелт Сити с надеждата, че това са най-логичните места, от които би се обадил някой; след това започна да се свързва с градските управи и други обществени институции във всяко градче. Обади се в най-добрите хотели. Има си хас някоя жена да стои настрана от лукса.