Рей Бредбъри - Велд

— И преди ли си го усещал?

— Усещах само, че глезите децата си повече от другите хора. И сега берете ядове. Чашата е преляла. Как точно?

— Не им позволих да отидат до Ню Йорк.

— Друго?

— Махнах някои автомати от къщата и преди месец ги заплаших, че ще заключвам детската, докато не си напишат домашните. И наистина го направих за няколко дни — да им покажа, че говоря сериозно.

— Аха!

— Това означава ли нещо?

— Всичко. На мястото на Дядо Коледа е дошъл Скръндзата. Децата предпочитат Дядо Коледа. Позволили сте стаята и цялата къща да измести теб и жена ти в привързаността им. Стаята е тяхна майка и татко и е много по-важна в живота им, отколкото истинските родители. А после изведнъж се появяваш ти и искаш да я изключиш. Нищо чудно, че се е появила омраза. Усещаш я как се спуска от небето. Виж само слънцето. Джордж, трябва да промениш начина си на живот. Подобно на мнозина други, устроил си го около създаването на удобства. Повреди ли се утре нещо в кухнята, може и да умрете от глад. Няма да знаеш дори как да си счупиш едно яйце. Въпреки това изключи всичко. Започни още сега. Ще е нужно време. Но за една година ще имаме добри деца вместо лоши, само почакай и ще видиш.

— Но шокът за децата няма ли да е прекалено голям — внезапно изключване на детската, пък било то и за добро?

— Не ми се иска да затъват още повече във всичко това.

Лъвовете приключваха кървавия си пир.

Сега стояха на края на голото пространство и наблюдаваха двамата мъже.

— А сега и аз се чувствам преследван — промърмори Маклейн. — Да се махаме оттук. Тия проклети стаи никога не са ми харесвали. Изнервят ме.

— Лъвовете изглеждат съвсем като истински, нали? — каза Джордж Хадли. — Предполагам няма начин да…

— Какво?

— …да станат истински?

— Поне на мен не ми е известно как би станало.

— Някакъв дефект в машината, бърникане или нещо такова?

— Не.

Тръгнаха към вратата.

— На стаята едва ли ще й хареса да бъде изключена — каза бащата.

— На никой не му се умира. Дори и на една стая.

— Ами ако ме мрази заради това, че я изключвам?

— Днес здраво те е пипнала параноята — каза Дейвид Маклейн. — Можеш да я проследиш като прясна диря. Я виж ти. — Наведе се и вдигна окървавен шал. — Това твое ли е?

— Не. — Лицето на Джордж Хадли се бе вцепенило. — На Лидия е.

Отидоха заедно до разпределителната кутия и завъртяха ключа, който убиваше детската.

Децата изпаднаха в истерия. Пищяха, подскачаха и хвърляха каквото им попадне. Викаха, хлипаха, ругаеха и ритаха мебелите.

— Не можеш да постъпваш така с детската, не можеш!

— Стига, деца.

Децата с плач се хвърлиха на дивана.

— Джордж — каза Лидия Хадли. — Включи я, само за няколко минути. Не може така внезапно.

— Не.

— Жестоко е.

— Лидия, стаята е изключена и ще си остане изключена. И вече е крайно време да се сложи край на цялата проклета къща. Колкото повече гледам кашата, в която сами се забъркахме, толкова по-противно ми става. Прекалено дълго съзерцаваме електронните си пъпове. Господи, как жадувам за глътка нормален въздух!

И той тръгна из къщата, изключваше говорещи часовници, печки, отоплителни тела, ваксаджии, кесии, чесала, масажори и всички други машини, които му попадаха под ръцете.

Къщата сякаш се напълни с мъртви тела. Сякаш се бе превърнала в механично гробище. Съвсем тихо. Нямаше и следа от бръмченето на скритата енергия на машини, готови да заработят с едно натискане на копче.

— Не им позволявай да го правят! — зави Питър към тавана, сякаш се обръщаше към къщата, към детската стая. — Не позволявай на татко да убие всичко. — Обърна се към баща си. — Мразя те!

— С обиди доникъде няма да стигнеш.

— Дано да умреш!

— Всички сме мъртви, при това от дълго време. А сега ще започнем да живеем наистина. Вместо да бъдем обслужвани и масажирани, ще започнем да живеем .

Уенди все още плачеше и Питър се присъедини към нея.

— Само мъничко, съвсем мъничко, само за минутка пусни детската! — ревяха и двамата.

— Ох, Джордж — обади се жена му. — Какво толкова.

— Добре… добре, само и само да млъкнат. Една минута, имайте предвид. И после я изключвам завинаги.

— Тате, татенце! — запяха децата и мокрите им от сълзи лица светнаха.

— А после отиваме на почивка. Дейвид Маклейн ще дойде след половин час да ни помогне да съберем нещата и да ни изпрати до летището. Отивам да се преоблека. Лидия, включи детската. Но само за една минута, разбрахме се.