Рей Бредбъри - Марсиански хроники

— Не мърдай, Лафарж! — Сполдинг държеше пистолет.

Сега стана ясно какво се бе случило. Том бе препускал сам из осветените от луната улици, подминавайки пешеходците. Полицаят забелязал стрелкащата се фигура. Обърнал се кръгом, вгледал се в лицето, произнесъл някакво име и извикал: „Стой!“ Той видял известен престъпник. И така из целия път — тук мъж, там жена, нощен пазач, ракетен пилот — за всеки един от тях тичащата фигура представлявала нещо различно: този или онзи познат, това или онова лице, това или онова име.. Колко много имена били произнесени през последните пет минути! Колко много лица били познати в лицето на Том — и все лъжливи!

И така из целия път — преследваният и преследвачите, мечтата и мечтателите, дивечът и хрътките. Надолу из целия път неочаквано откритие, блясък на познати очи, произнасяне на старо, полузабравено име, припомняне на минали времена и тълпата все растяла и растяла. Всеки скачал и се втурвал напред, а в това време — като образ, отразен в десет хиляди огледала, в десет хиляди очи — тичащото видение се появявало и изчезвало с лице: едно за тези отпред, друго за тези отзад, трето за още несрещнатите, още невидените.

И ето ги сега всички тук, при лодката, и всеки иска мечтата да бъде негова, тъй както ние искаме тя да бъде само Том, не и Лавиния, ни Уилям, ни Роджер, нито който и да е друг, помисли си Лафарж. Но сега всичко е свършено. Нещата бяха отишли твърде далеч.

— Излизайте от лодката всички! — заповяда Сполдинг. Том стъпи на пристана. Сполдинг го хвана за ръката.

— Ти идваш с мен, у дома. Аз знам всичко.

— Стой! — намеси се полицаят. — Той е арестуван. Казва се Дексхър. Търси се за убийство.

— Не! — простена една жена — Това е моят съпруг! Нима аз не познавам мъжа си?

Други гласове запротестираха. Тълпата напираше. Мисис Лафарж прегърна Том.

— Това е моят син и вие нямате никакво право да го обвинявате в каквото и да било! Ние трябва да си ходим в къщи!

А Том целият трепереше и се тресеше. Той изглеждаше като болен. Тълпата се трупаше около него, притискаше го, протягаше яростно ръце, хващаше го, дърпаше го.

Том закрещя.

И пред техните очи почна да се променя. Беше Том и Джеймс, и някакъв мъж на име Суитчман, и друг на име Бътърфилд; той беше градският кмет и младото момиче Юдит, и съпругът Уилям, и съпругата Клариса… Той беше като мек восък „в ръцете“ на тяхното въображение. А те ревяха, настъпваха, притискаха го, умоляваха го. Той продължаваше да крещи, протягаше ръце към тях и лицето му се преобразяваше при всеки техен зов.

— Том! — извика Лафарж.

— Алис! — извика друг.

— Уилям!

Те го хващаха за ръка, въртяха го, дърпаха го към себе си, докато той ужасен нададе последен вик и се строполи на земята.

Том лежеше — изстиващ разтопен восък, лицето му беше като многото лица, едно око синьо, друго златисто, косата му — кафява, червена, жълта, черна, едната вежда дебела, другата тънка, едната ръка голяма, другата малка.

Те стояха над него, сложили пръсти на устните си. После се наведоха.

— Той е мъртъв! — каза най-после някой. Започна да вали.

Дъждът падаше върху хората, а хората гледаха към небето.

Те се обърнаха и отначало бавно, после все по-бързо почнаха да се разотиват, сетне се впуснаха да бягат на различни страни. В миг пристанът опустя. Останаха само мистър и мисис Лафарж, които гледаха надолу, хванати за ръце, изпълнени с ужас.

Дъждът падаше върху обърнатото нагоре непознаваемо лице.

Ана не каза нищо, но започна да плаче.

— Хайде, Ана, да си вървим у дома. Ние вече нищо не можем да сторим — каза старецът.

Те слязоха в лодката и в мрака се върнаха по канала. Влязоха в дома си, запалиха малък огън и стоплиха ръцете си. Легнаха да спят един до друг, премръзнали и изнемощели, и слушаха как дъждът отново барабанеше по покрива.

— Ш-ш-шт — обади се Лафарж към полунощ. — Чу ли нещо?

— Не, нищо…

— Ще отида все пак да видя.

Той премина, опипвайки, тъмната стая и дълго почака пред външната врата, преди да я отвори.

Най-после я отвори широко и погледна навън.

Дъждът се изсипваше от черното небе върху пустия двор, пълнеше каналите, поливаше сините планини.

Той почака пет минути, после бавно затвори вратата с мокрите си ръце и я заключи.

Много далечна изглеждаше новината, която собственикът на магазина за пътнически принадлежности чу тази вечер по радиото, новина, която променливите звукови лъчи бяха донесли чак от Земята. Собственикът мислеше, че това е просто невероятно.