Рей Бредбъри - Марсиански хроники

Момиченцето неволно си освободи едната ръка и плесна златната си маска, която изразяваше безразличие. После извади един златен паяк играчка и го пусна на земята; капитанът продължаваше да говори. Паякът играчка послушно запълзя нагоре по коляното й, а тя хладнокръвно го наблюдаваше през цепнатините на безизразната си маска; капитанът приятелски я подруса и продължи да и втълпява своя разказ.

— Ние сме земни хора — говореше той. — Вярваш ли ми?

— Да. — Момиченцето гледаше изкосо какво чертаят в праха малките й крачета.

— Отлично. — И капитанът полудобродушно-полузлобно я щипна по ръката, за да накара момиченцето да го погледне. — Ние си построихме ракета. Вярваш ли?

Момиченцето пъхна пръст в носа си.

— Ъхъ.

— И … извади си пръста от носа, малката ми … аз съм командирът на тази ракета и …

— Досега никой не е навлизал в космоса с такава голяма ракета — издекламира малкото създанийце, затворило очи.

— Чудесно! Как отгатна?

— Телепатия. — И тя небрежно изтри пръст о коляното си.

— Е? И това никак ли не те вълнува? — извика капитанът. — Не се ли радваш?

— Вие по-добре идете веднага при мистър Иии! — Тя пусна играчката си на земята. — Той с удоволствие ще поговори с вас.

Момиченцето избяга, а златният паяк играчка се спусна подире й.

Капитанът продължи да седи на едно коляно и да гледа след момиченцето, с протегната ръка. Почувства как очите му се навлажняват. Погледна празните си ръце. Устата му се отвори безпомощно. Другарите му стояха до него, загледани в собствените си сенки. И плюха върху каменната настилка …

Мистър Иии сам отвори вратата. Той беше тръгнал на лекция, но беше готов да им отдели една минутка, ако те побързат да влязат и да му кажат от какво имат нужда …

— От малко внимание — каза капитанът уморен, със зачервени очи. — Ние идем от Земята, имаме ракета, четирима сме: екипаж и командир, капнали сме от умора, гладни сме и искаме да поспим някъде. Бихме желали някой да ни връчи ключа на града или нещо подобно, да ни стисне ръката и да извика „Урааа!“ и да каже: „Поздравяваме ви, момчета!“ Това е горе-долу всичко, което искаме …

Мистър Иии беше висок, слаб ипохондрик, с жълти очи, скрити зад дебели сини кристални очила. Той се наведе над писалищната си маса и умислено запрелиства някакви книжа, като от време на време хвърляше изпитателни погледи към гостите си.

— Боя се, че имам тези формуляри под ръка. Така ми се струва. — Той прерови всички чекмеджета на масата си. — Къде ли съм ги дянал? — Той сбърчи вежди. — Някъде, някъде тук… А, ето ги! Моля! — Той настойчиво подаде формулярите на капитана. — Вие, разбира се, трябва да подпишете тези бланки.

— Трябва ли да прочетем всичките тия „бабини деветини?“

Дебелите очни стъкла на мистър Иии се взряха в капитана.

— Вие казахте, че сте от Земята, нали? В такъв случай ви остава само да подпишете.

Капитанът се подписа.

— И другарите ми ли трябва да подпишат?

Мистър Иии погледна капитана, погледна другите трима мъже и избухна в подигравателен смях.

— И те да подпишат! Ха ха! Това е чудесно! Те… те… да се подпишат! — По бузите му затекоха сълзи. Той се плесна по коляното и се наведе, задавен от смях, който излизаше от широко разтворената му уста. После се хвана за масата и се изправи. — Те да се подпишат!

Четиримата космонавти се намръщиха.

— Какво има тук смешно?

— Те да се подпишат! — въздъхна мистър Иии, изнемощял от смях. — Толкова е смешно! Трябва непременно да разкажа това на мистър Ххх. — Той провери подписания формуляр и продължи да се смее. — Изглежда, че всичко е наред. — Той кимна с глава. — Дори клаузата за евтаназия, ако в краен случай това се окаже необходимо. И той отново се закикоти.

— Клауза за какво?

— Без приказки. Имам нещо за вас. Ето. Вземете, този ключ.

Капитанът се изчерви.

— Това е голяма чест.

— Това не е ключът на града, глупчо! — отсече мистър Иии. — А ключ от Дома. Идете надолу по коридора, отворете голямата врата, влезте и хубаво затворете вратата след себе си. Там можете да пренощувате. А утре заран ще изпратя мистър Ххх да ви види.

Капитанът нерешително взе ключа. Стоеше загледан в пода. Хората му не се помръдваха. Сякаш бяха загубили всичката си кръв и „ракетна треска“. Бяха напълно пресушени.

— Е, какво? Какво не ви харесва? — попита мистър Иии. — Защо чакате? Какво искате? — той се приближи до капитана, наведе глава и го загледа в лицето. — Хайде! Говорете!