Рей Бредбъри: Хората от Земята

Четиримата мъже се намръщиха.

— Какво му е смешното?

— Те да подпишат! — отново повтори останалият без дъх господин Иии. — Ама че смешно. Трябва да го разкажа на господин Ццц!

Прегледа попълнения формуляр, като продължаваше да се смее.

— Всичко изглежда наред — каза накрая. — Дори съгласието за евтаназия, ако се появи такава неотложна нужда.

Отново се захили.

— Съгласие за какво ?

— Не говорете. Имам нещо за вас. Ето. Вземете този ключ.

Капитанът се изчерви.

— Това е голяма чест.

— Това не е ключът на града, глупчо! — сряза го господин Иии. — А просто за Дома. Тръгнете по ей онзи коридор, отключете голямата врата, влезте вътре и затворете хубаво. Можете да пренощувате там. На сутринта ще изпратя господин Ццц да ви види.

Капитанът колебливо взе ключа и остана да стои, загледан в пода. Хората му не помръдваха. Сякаш им бяха източили цялата кръв и ракетна треска. И бяха оставени съвсем пресушени.

— Какво има? Какво не е наред? — заинтересува се господин Иии. — Какво чакате? Какво искате? — Приближи, наведе се и заразглежда лицето на капитана. — Хайде, казвайте!

— Май дори вие не можете… — промълви капитанът. — Тоест, искам да кажа, да се опитате, или да си помислите… — Той се поколеба. — Положихме много усилия, изминахме дълъг път, не можете ли просто да ни стиснете ръцете и да кажете едно „Браво на вас“, не… мислите ли?

Гласът му заглъхна.

Господин Иии отсечено протегна ръка.

— Поздравления! — Усмихна им се студено. — Поздравления — повтори и се обърна. — Трябва да вървя. Използвайте ключа.

И без да им обръща повече внимание, сякаш се бяха стопили на пода, господин Иии започна да обикаля из стаята и да пълни малкото си куфарче с документи. Остана вътре цели пет минути, но не се обърна нито веднъж към скръбния квартет, който стоеше с наведени глави, с уморени крака и помръкнали очи. Докато излизаше през вратата, господин Иии бе зает да разглежда ноктите си…

Тръгнаха умърлушено по коридора в слабата светлина на тихия следобед. Стигнаха до голяма излъскана сребърна врата и сребърният ключ я отвори. Влязоха, затвориха и се обърнаха.

Намираха се в огромна осветена от слънцето зала. Мъже и жени седяха на маси или се бяха събрали на групички и разговаряха. При звука от затварянето на вратата се обърнаха към четиримата униформени.

Един марсианец пристъпи напред и се поклони.

— Аз съм господин Ууу.

— Аз пък съм капитан Джонатан Уилямс от Ню Йорк, Земята — вече равнодушно отвърна капитанът.

Залата незабавно гръмна!

Гредите на тавана се разтресоха от викове и възгласи. Хората се втурнаха напред, махаха и крещяха радостно, събаряха маси, ликуваха, тълпяха се около хората от Земята, след което ги вдигнаха и ги понесоха на ръце. Обиколиха шест пъти цялата зала, като подскачаха и пееха.

Хората от Земята бяха тъй потресени, че се оставиха да ги носят цяла минута, преди да започнат да се смеят и да си викат един на друг.

— Хей! Това вече ми харесва !

— Това е живот! Еха! Ура! Хей!

Намигаха си. Вдигаха ръце и пляскаха.

— Хей!

— Ура! — рече тълпата.

Настаниха ги на една маса. Виковете утихнаха.

Капитанът едва не се разрида.

— Благодаря ви. Хубаво е, страшно е хубаво.

— Разкажете ни за себе си — подкани ги господин Ууу.

Капитанът прочисти гърлото си.

Докато говореше, аудиторията охкаше и ахкаше. Той представи екипажа си; всички произнесоха по една кратка реч и останаха смутени от бурните аплодисменти и овации.

Господин Ууу тупна капитана по рамото.

— Радвам се да видя и други хора от Земята! Аз също съм оттам.

— Вие? От Земята? — Капитанът го зяпна. — Но как е възможно? С ракета ли дойдохте? Нима наистина космическите полети съществуват от векове? — Гласът му бе изпълнен с разочарование. — От коя страна сте?

— От Тюиереол. Пристигнах чрез силата на духа на тялото ми, преди много години.

— Тюиереол — повтори капитанът. — Не съм чувал за такава страна. А какво беше това за силата на духа на тялото?

— А това е госпожица Ррр, тя също е от Земята. Нали , госпожице Ррр?

Госпожица Ррр кимна и се разсмя малко странно.

— А също така господин Ъъъ, господин Яяя и господин Ввв!

— Аз пък съм от Юпитер — изпъчи се един мъж.

— А аз — от Сатурн! — заяви друг и очите му проблеснаха лукаво.

— Юпитер, Сатурн — промърмори капитанът, премигваше.

Беше станало много тихо; хората стояха наоколо или седяха на странно празните за банкет маси. Жълтите им очи блестяха, под скулите им имаше тъмни сенки. Капитанът едва сега забеляза, че няма прозорци; светлината като че ли проникваше през стените. Имаше само една врата.