Рей Бредбъри - Удивителната смърт на Дъдли Стоун

Дъдли Стоун замълча и забеляза недоумението ми.

— И всичко това доведе до моето убийство — каза той. — Защото именно Джон Оутс Кендл през 1930 година разпродаде няколко стари дрехи и застояли копия от книгите си, за да си купи пистолет и дойде в тази къща, тук, в тази стая.

— Той наистина ли е смятал да ви убие?

— По дяволите, смятал! Той го стори! Да ви налея още малко вино? Така е по-добре.

Мисиз Стоун поднесе на масата ягодова торта, а той през това време се наслаждаваше на нечленоразделното ми нетърпение. Стоун разпредели тортата на три огромни парчета и сложи на всеки, наблюдавайки ме както котка — сметана.

— Та Джон Оутс седеше ей там, на тоя стол, където сега седите вие. Зад него, в килерите вън — седемнадесет пушени бута; във винарската изба — петстотин бутилки от най-доброто; под прозореца — прекрасният край, елегантното море, цялото в дантели; над нас луната като блюдо изстуден крем, навсякъде край нас — пролетта в пълните си доспехи и отсреща на масата — Лена, също като върба във вятъра, усмихва се на всичко, което казвам или предпочитам да премълча, и двамата сме на тридесет, забележете — тридесетгодишни, животът — една прекрасна въртележка, пръстите ни извличат най-прекрасни акорди; книгите ми се разпродават добре, писма на почитатели ни заливат като освежителни бели фонтани, в конюшните — конете, готови за езда в лунната светлина към скалистите заливчета, където или морето, или ние можем да шепнем, каквото пожелаем в нощта. А Джон Оутс седи там, където седите вие сега, и бавно изважда от джоба си малкия син пистолет.

— Аз се засмях, помислих, че е някаква запалка — обади се жена му.

— Но Джон Оутс каза съвсем сериозно: „Ще ви убия, мистър Стоун.“

— И какво направихте вие?

— Какво направих ли? Седях слисан, поразен; чух едно ужасно хлопване — капака на ковчега над лицето ми! Чух въглища да се свличат като черен водопад и да затрупват погребаната ми врата. Казват, че в такива моменти цялото ти минало префучава през теб. Глупости. Бъдещето прелита. Виждаш лицето си като кървава каша. И стоиш така, докато схванатата ти уста най-сетне успее да каже: „Но защо, Джон, какво съм ти направил?“

„Какво ли!“ — изкрещя той.

И погледът му се плъзна по дългата лавица с красивия отряд стегнато наредени книги и от всяка от тях привличаше вниманието моето име, блеснало като око на пантера на черния марокен.

„Какво си ми направил!“ — извика той страхотно. И ръката му, запотена, стисна револвера.

„Е-е, Джон — внимателно се обадих аз. — Какво искаш в същност?“

„Само едно, и то повече от всичко друго на света — каза той. — Да те убия и да стана известен. Името ми да влезе в заглавията. Да бъда толкова известен, колкото си ти. Да бъда известен — докато съм жив и след това — като човека, който уби Дъдли Стоун!“

„Невъзможно е да сториш такова нещо!“

„О, ще го сторя. И ще стана много известен. Много по-известен, отколкото съм сега, в твоята сянка. Слушай, никой на света не умее да мрази така, както един писател може. Господи, колко обичам твоите книги, но, господи, колко те мразя за това, че пишеш толкова добре. Изумително раздвоение. Но не мога повече да понасям това, че не съм способен да пиша като тебе, затова ще постигна славата по лесния начин. Ще те прекърша, преди да си достигнал своя разцвет. Говори се, че следващата ти книга ще бъде най-хубавата ти книга, най-блестящата!“

„Преувеличават.“

„Но аз смятам, че са прави!“ — каза той.

Погледнах към Лена зад него, която седеше уплашена в стола си, но не толкова уплашена, че да изкрещи или скочи и с това да изпорти играта, тъй че да се стигне до непредвиден край.

„Спокойно — казах аз. — Спокойствие. Почакай, Джон. Моля те само за една минута. После натискай спусъка.“

„Не!“ — прошепна Лена.

„Спокойствие“ — казах аз към нея, на себе си, на Джон Оутс.

Загледах се през отворените прозорци, усетих вятъра, помислих си за виното в избата, за скалистите заливчета, морето, нощната луна — като ментолов диск, охлаждащ летните небеса — очертаваше облаците от пламтяща сол, звездите, които я следваха в кръговрата си към утрото. Помислих си за себе си, едва тридесетгодишен, Лена — също, целият ни живот бе пред нас. Помислих за всички неопитвани още плодове на живота, които, окачени високо, ме очакваха да почна най-сетне истинския пир! Никога не бях изкачвал една планина, никога не съм се гмуркал за бисери, никога не бях имал телескоп. Никога не бях играл на сцена или построявал къща, или чел всички тези класици, които толкова съм копнеел да изчета. Толкова много действия чакаха да бъдат извършени!