Стивън Бруст - Текла

Не прозвуча като въпрос и това бе една от причините думите му да ме жегнат — обвиняваше ме в нещо като „какво според теб не ми е наред“. Казах:

— Основният ми интерес всъщност е да спася живота на Коути.

— Не и своя, така ли? — отвърна ми той рязко и очите му се присвиха още малко.

— За това е късно. — Това го стъписа донякъде. Всъщност изглеждаше изненадан. От което изпитах огромно удоволствие. — Тъй че, както казах, бих искал да се видя с Коути. Ще дойде ли?

Не ми отговори. Само продължаваше да ме гледа, отметнал назад глава, с ръце, скръстени на корема. Почнах да побеснявам.

— Виж — казах му, — можеш да играеш каквито си искаш игри, само не ме забърквай в тях. Не знам какво всъщност целиш и не ме интересува изобщо. Но сега или по-късно ще бъдеш скълцан или от Империята, или от джерегите, и ако имам някаква дума в цялата тази работа, то жена ми няма да бъде скълцана с теб. Така че престани да ми важничиш — няма да ме впечатлиш.

Очаквах да се пръсне от яд, но не стана. Очите му дори не примижаха повече. Само продължаваше да ме гледа, все едно че ме претегля.

— Не знаеш какво целим? След всичко, което се случи тези дни, наистина ли не знаеш какво целим?

— Чух ти риториката — отвърнах.

— А слуша ли я?

Изсумтях.

— Ако това, което всеки тук повтаря като папагал, произлиза от теб, значи съм чул каквото имаш да кажеш. Не съм дошъл за това.

— Само това си чул значи. А? Папагалско повтаряне на фрази?

— Да. Но както казах, не съм…

— Вслуша ли се в тези папагалски повтаряни фрази?

— Казах ти, че…

— Никога ли не си разбирал повече от това, което може да се изрази с думи? Много хора откликват само на лозунги — но откликват, защото лозунгите са верни и палват искра в сърцата им и в живота им. Колкото до онези, които не желаят да мислят сами, ние ги учим. — Учели ги? Изведнъж си спомних подслушаното, когато се пенеха на Коути, и се зачудих това ли наричат „учене“. Но Кели продължи: — Говори ли с Пареш? Или с Наталия? Успя ли, поне веднъж, да се вслушаш в това, което казват?

— Виж…

Той се премести напред в стола си, съвсем леко.

— Но всичко това е без значение. Не сме тук, за да се оправдаваме пред теб. Ние сме текла и източняци. В частност, ние сме онази част от тази група, която разбира какво прави.

— О? И какво правите?

— Защитаваме се. По единствения начин, който можем, единствения, който съществува — като се обединяваме и използваме силата, която имаме поради своята роля в обществото. С това можем да се защитим от Империята, да се защитим от джерегите и да се защитим от теб.

Тралала.

— Нима? — казах.

— Да.

— И какво ще ме спре да те убия, да речем, сега?

Не мигна изобщо, което за мен си е чисто перчене, някой дзур би го сметнал за храброст, а един джерег ще го нарече глупост. Каза:

— Добре. Хайде, заповядай.

— Знаеш, че бих могъл.

— Хайде.

Изругах. Не го убих, естествено. Знаех, че Коути никога няма да ми прости, пък и все едно, нищо нямаше да постигна. Кели ми трябваше, за да му бутна организацията на пътя на Херт и стражите, така че да ги поразчистят хубаво. Но първо трябваше да изкарам Коути.

Забелязах, че Кели продължава да ме гледа изкъсо. Казах:

— Значи съществувате само за да защитавате себе си и източняците?

— Да. И текла. А единствената защита е… Но все едно, теб не те интересува. Толкова си зает с гоненето на пари през камари от трупове, че нямаш време да изслушаш никой друг.

— Поетични сме, а? Да си чел случайно Тортури?

— Да. Но предпочитам Уинт. Тортури е умен, но малко плитък.

— Хм. Мда.

— Както и Лартол.

— Мда.

— От една и съща поетична школа са, и от една и съща епоха, исторически. Било е след реконструкцията, в края на деветото царстване на дома Валиста и аристокрацията е изпитвала гняв към…

— Добре, добре. Много си начетен за… каквото си там.

— Революционист.

— Да. Може и валиста да си. Градеж и разруха, всичко омесено в едно. Само дето не ми изглеждаш много добър и в двете.

— Не съм — отвърна ми той. — Ако бях от някой от драгарските домове, щях да съм текла.

Изсумтях.

— Ти го каза; не съм аз.

— Да. Поредното нещо, което не разбираш.

— Несъмнено.

— Но това, което казах, е вярно и за теб…

— Внимавай.

— Както и за всички човешки същества. Теклата са известни като Дома на страхливците. Пареш страхливец ли е?

Облизах устни.

— Не е.

— Не е. Има нещо, за което си струва да се бори. Знаят ги като глупави, и мързеливи също така. Това отговаря ли на личния ти опит?