Стивън Бруст - Текла

— Продължавай.

Тя поклати глава.

— Може ли? Искам да го кажа, защото смятам, че е важно, но не желая просто да ме изключиш, както правиш винаги, когато се опитвам да те накарам да огледаш себе си. Тъй че ще ме изслушаш ли?

Допих си клавата, махнах на келнера за още и я подсладих, щом дойде.

— Добре. Давай.

— Съвсем доскоро — заговори тя — ти си мислеше, че си намерил своя „занаят“, защото мразиш драгарите. Убиването им беше твоят начин да им го върнеш за онова, което са те карали да търпиш като дете. Така ли е?

Кимнах.

— Добре — продължи тя. — Преди няколко недели имаше един разговор с Алийра.

Примижах.

— Да.

— Тя ти разказа за един предишен живот, в който…

— Да, знам. Бил съм драгар.

— И тогава ми каза, че се чувстваш все едно, че целият ти живот е бил лъжа.

— Да.

— Защо?

— А?

— Защо това те потресе толкова много?

— Не знам.

— Дали не е защото през цялото време си чувствал, че трябва да се самооправдаваш? Дали не е защото някъде дълбоко в себе си смяташ, че е зло да се убиват хора за пари?

— Не хора — отвърнах по рефлекс. — Драгари.

— Хора — настоя тя. — Разумни същества. И мисля, че току-що потвърди гледната ми точка. Бил си принуден да избереш точно тази работа, също като мен. Трябвало ти е да си намериш оправдание. И си го направил толкова старателно, че продължаваше да вършиш „работа“ дори след като вече не ти се налагаше, след като печелеше толкова пари от ръководенето на района си, че „работата“ беше безсмислена. И тогава оправданието ти рухна. Така че сега не знаеш къде точно си и ти се налага да се чудиш дали всъщност не си, някъде дълбоко в себе си, един лош човек.

— Не те…

— Остави ме да довърша. Това, което искам да кажа, е следното: не, ти не си лош човек. Правил си каквото си правил, за да живееш и да можеш да осигуриш на двама ни дом и удобен живот. Но кажи ми, сега, след като повече не можеш да се криеш зад омразата си към драгарите: що за Империя си имаме, след като принуждава човек като теб да прави това, което правиш, просто за да живее и за да може да ходи по улиците, без да трепери? Що за Империя е тази, която не само произвежда джерегите, но им позволява да процъфтяват? Можеш ли да оправдаеш това ?

Оставих коментарите й да се утаят в главата ми. Взех си още клава. После казах:

— Нещата просто са такива. Ако тези хора, с които си губиш времето, не са просто ненормалници, каквото и да направят, нищо няма да се промени. Сложи друг император и нещата ще се върнат в сегашното си положение само след няколко години. След по-малко, ако е източняк.

— Това — отвърна ми тя — е съвсем друга тема. Това, което искам да ти внуша, е, че ще трябва да си наясно какво правиш, за сметка на кого живееш и защо. Ще ти помогна колкото мога, но животът си е твой и трябва да се справиш сам.

Загледах се в паницата с клава. От това, което видях вътре, не ми стана по-ясно.

След още глътка-две казах:

— Добре де, но все още не си ми казала къде беше.

— Имах урок.

— Урок? По какво?

— По четене. За група източняци и текли.

Зяпнах я.

— Моята жена е учителка?!

— Недей.

— Извинявай.

После попитах:

— Откога го правиш?

— Вчера започнах.

— О? Добре. — Окашлях се. — И как мина?

— Чудесно.

— Хм. — Хрумна ми нещо друго, по-гадно. — И защо започна чак сега?

— Някой трябваше да замести Франц — отвърна тя, потвърждавайки точно това, от което се боях.

— Разбирам. А да ти е хрумвало, че точно тази негова дейност не се е харесала на някого? Че точно затова е бил убит?

Тя ме погледна право в очите.

— Да.

По гръбнака ми преминаха ледени тръпки.

— Значи си търсиш…

— Аз не съм Франц.

— Всеки може да бъде убит, Коути. Стига някой да е готов да плати на професионалист: а е ясно, че някой е готов. Всеки може да бъде убит. Знаеш го.

— Да.

— Не — заявих.

— Какво „не“?

— Недей. Не ме карай да избирам…

— Аз избирам.

— Не мога да позволя да изпаднеш в положение, в което си безпомощна жертва.

— Не можеш да ме спреш.

— Мога. Още не знам как, но мога.

— Ако го направиш, ще те напусна.

— Няма да имаш този избор, ако си мъртва.

Спря се, докато изтрие клавата, която бях разсипал от чашата си.

— Виждаш ли, не сме безпомощни. Имаме поддръжка.

— На източняци. На текла.

— Тъкмо текла са тези, които хранят всички ни.

— Знам. И знам какво става с тях, когато се опитат да направят нещо по въпроса. Имало е бунтове, знаеш ли? Нито едно въстание не е било успешно, освен при царстването на орка, точно преди текла. Но както казах, сега сме далече от това.