Сандра Браун - Обичай ме

— Защото знаех, че си пътувала с колата на Травис до Хюстън и си оставила твоята в Остин. Съквартирантката ти ми каза. Ти беше споменала, че родителите на Травис не са били особено очаровани от мисълта, че ще идвате у нас веднага след Коледа и затова бях сигурен, че никак няма да им хареса, ако той тръгне с теб два дни по-рано и пропусне Коледа у тях…

— Добре, добре. Но можеше поне да ме предупредиш, че ще си имам придружител.

— Съжалявам, Сейдж, но нямах никакво време. Чейс си скубе косата и скърца със зъби вече няколко часа. Притеснява се, защото Марси е вече на тридесет и шест години, а това е първото й раждане.

— Тя е добре, нали? — попита Сейдж, обезпокоена за жената, на която толкова се възхищаваше.

— Общо взето, да. Но раждането не върви леко. Мама едва успява да накара Чейс да се държи що-годе цивилизовано. Знаеш какво означава това бебе за него. А и Лорин е неспокойна, защото й никне зъб.

— О! Първото зъбче?

— Точно така. Малкото дяволче вече започна да хапе с него. Девон е изцяло заета с нея и обстановката е много напрегната. Нямах време за нищо.

Сейдж можеше да си представи сцената в болницата. Никой не можеше да се справи с Тайлърови, когато някой от семейството се нуждаеше от тях. Спомни си нощта, в която Девон бе родила дъщеря си. Беше истински хаос. Обстоятелствата тогава бяха малко по-различни, разбира се. Един от клиентите на Марси я бе нападнал в същата оная нощ. Сейдж бе пристигнала след като Марси бе спасена и настанена в болницата, но бе почувствала преживения от снаха й ужас. Точно такива кризи и премеждия най-силно сплотяваха семействата.

В гърлото й заседна буца. Въпреки врявата и напрежението, тя искаше да е с тях.

— Можех да си взема кола под наем — намусено изрече все пак.

— Не искахме да го правиш. Студената вълна още не е достигнала Хюстън, но тук от обяд е много студено. И мокро. Не искахме да шофираш в това лошо време, но бяхме убедени, че веднага ще започнеш да спориш с нас. Затова решихме, че е най-добре да не ти даваме подобна възможност и изпратихме Харлан.

— Щях да съм в по-голяма безопасност, ако бях тръгнала сама, а не с Харлан.

— Какво каза? Не те чух? Край мен мина една количка.

— Няма значение. — Не искаше да злепоставя Харлан пред брат си, който очевидно му се доверяваше напълно. Щеше да е напълно безсмислено да ги притеснява преди да е пристигнала благополучно в Милтън Пойнт. Но веднага щом се прибереше, възнамеряваше да им разкаже с най-големи подробности за скандалното му поведение. — Ще се видим като пристигна. Поздрави всички. Особено Марси.

— Ще го направя. Чао, дечко!

Тя замислено затвори телефона. Опитваше се да изчисти ръцете си от лепкавото вещество, когато Харлан се появи.

— Бебето родило ли се е?

— Не още. Но Лъки казва, че ще е скоро.

— Самолетът е готов, ако и ти си готова.

— Може ли по-напред да си измия ръцете някъде?

— Оттук. По-добре свърши и някои други неотложни неща. Полетът е без прекъсване.

Изобщо не го намираше за забавен. Без да каже нито дума, тя мина край него и бутна вратата на тоалетната. Запали лампата и веднага отстъпи крачка назад. Гърбът й се блъсна в гърдите му.

— О, Боже. — Помещението беше отвратително мръсно. Никой не го бе почиствал от години.

— Тук има всичко, от което се нуждаеш — каза Харлан, като едва успяваше да сдържи смеха си.

Сейдж се опита да подтисне обхваналата я погнуса, влезе в стаята и затръшна вратата под носа му. Направи само най-неотложното, като се стараеше да не се докосва до нищо около себе си. Изми ръцете си над ръждясалата мивка и ги тръсна няколко пъти, за да изсъхнат.

Когато излезе от сградата, намери Харлан да я чака на пистата.

— Къде са куфарите ми?

— Вече са на борда, мадам. Мога ли да видя бордовата ви карта, моля?

Тя го изгледа с убийствен поглед:

— Не можем ли да минем без този театър?

— Твоят Дон Жуан изпрати по дяволите цялото ти чувство за хумор. Съзнаваш ли го?

Хвана я за лакътя и я поведе към един едномоторен самолет. Колкото повече се приближаваха, толкова по-голяма ставаше изненадата й. Самолетът беше истинска развалина, реликва от отдавна отминало време. Корпусът му бе кърпен и пребоядисван толкова много пъти, че приличаше на многоцветен юрган. Перката се въртеше, но двигателят дрънчеше, кашляше и се даваше.

Тя измъкна ръката си и се обърна към него.

— Ти сам ли построи тази бракма?

— Не е мой. Взех го назаем.

— Надявам се, не очакваш, че ще летя с него, нали?