Сандра Браун - Обичай ме

Ококорила очи от изумление, тя погледна над рамото му към трапезарията, която се виждаше през прозореца. Сервитьорите се движеха около дългите, изкусно подредени маси, сервираха на гостите на семейство Белчър печени пилета и сладки картофи, докато бившата годеница на сина им бе скандално и брутално нападната на верандата от един мъж с похотлива усмивка и кални ботуши.

Ако не беше замръзнала от изненада, тя сигурно щеше да се разсмее силно и истерично.

Само след няколко секунди обаче Сейдж си възвърна самообладанието. Сложи ръце на гърдите му и го отблъсна е всичка сила. Не можеше да си поеме дъх. Дишаше накъсано и едва след като пое няколко глътки чист въздух, успя да изхрипти с продран глас:

— Само още веднъж опитай нещо подобно и цял живот ще съжаляваш затова.

— Сериозно се съмнявам в това, госпожице Сейдж. А и ти също. — После загрижено погледна към небето. — По-добре да тръгваме, преди времето да е станало още по-лошо. Иди и си вземи нещата. Ще те чакам точно тук.

Прекалено разярена, за да му отговори, тя се обърна и влезе вътре.

— Това е най-долният, най-подлият номер, който някога си ми погаждал. — Сейдж яростно крещеше в телефонната слушалка. Тя остро миришеше на тютюн и беше намазана с нещо лепкаво, само един Бог знае какво.

— Сейдж, ти ли си? Девон е пъхнала език в ухото ми. Ще трябва да говориш по-високо.

— Зная, че ме чуваш, Лъки — извика тя. — Зная също така, че Девон няма да започне да се натиска с теб в болничния коридор. Какво става? Бебето роди ли се вече?

— Не. Но скоро трябва да се роди. Надявам се да е така, защото Чейс направо ще ни подлуди.

Докато брат й я осведомяваше за състоянието на Марси и за притесненията на Чейс, Сейдж забеляза нещо тъмно и космато да се промъква между струпаните щайги само на няколко метра от монетния телефон. Тя потръпна и й се прииска да вдигне крака от бетонния под, но просто нямаше къде да се скрие.

Това беше най-ужасната нощ в живота й. Най-напред годеникът й я бе изоставил, а след това бе поведена за вкъщи от един хитър негодник с непоносимо държание.

Камериерката на семейство Белчър я бе придружила до стаята за гости, където й бе помогнала да опакова багажа си. Както й бе обещал, Харлан Бойд я чакаше на мястото си на верандата. Веднага я настани в колата си, която беше изненадващо чиста и почти нова.

Едва се бе примирила с мисълта, че ще трябва да пропътува цялото разстояние в компанията му, когато той отби от междущатската магистрала и пое по един тесен път, който беше почти без маркировка и без никакво осветление.

— Къде отиваме?

Непрекъснато си повтаряше, че не трябва да се паникьосва. Знаеше, че този тип хора се разколебаваха и се отказваха от деянията си само в случай, че жертвите им успееха да запазят самообладание. Обеща си, че няма да се опитва да отваря вратата и да се хвърля в движение от колата, преди да се убеди, че планът му е да поиска от семейството й голям откуп, за да им каже къде се намира пребитото й изпонаранено тяло.

Когато й отговори, гласът му прозвуча далеч по-разумно от мислите, които се блъскаха в главата й.

— Това е пътят към самолетната площадка.

— Самолетна площадка?

— Там приземих самолета.

— Самолет?

— Ти да не би да не дочуваш? Престани да повтаряш всяка моя дума.

— Искаш да кажеш, че ще се приберем вкъщи със самолет?

— Разбира се. А ти какво си помисли? Че ще шофирам дотам?

— Точно така.

— Е, това само показва в каква голяма заблуда може да изпадне човек. Не по-малка от заблудата ти по отношение на оня Казанова.

Тя остави последната му забележка без коментар и потъна във враждебно мълчание през останалата част от пътуването. Бе извървяла значителен път от началото на вечерта, когато съвсем спокойно се бе движила измежду представителите на хайлайфа в Хюстън.

А сега стоеше в един влажен, ветровит, населен с гризачи самолетен хангар и чакаше мъжа, който я бе целунал така, сякаш си изкарваше прехраната с това, и който я дразнеше и обиждаше при всяка отдала му се възможност. В момента беше навън и проверяваше самолета преди да излетят.

Тя изля цялата си безсилна ярост върху брат си, когото бе открила в болницата в Милтън Пойнт.

— Лъки, как можа да ми изпратиш този… този човек…

— Ще тръгвате ли скоро?

— Да, ще тръгваме, но аз съм бясна от яд. Как можа да изпратиш такъв човек да ме вземе?

— Какво му е на Харлан?

— Какво му е на Харлан? — Тя отново бе започнала да повтаря всяко казано изречение. — Това е междуселищен разговор. — Тя се опитваше да прогони главоболието си като леко масажираше слепоочията си. — Ще ми отнеме твърде много време, за да изброя всичките му отрицателни качества. Защо изпрати него? Защо просто не ми се обади в дома на семейство Белчър?