Сандра Браун - Обичай ме

— Точно тук е твоята роля. Искам да вземеш всичките си проекти и чертежи на съоръжението. Ще привличаме потенциалните си клиенти най-напред с отличната репутация на Тайлър Дрилинг която, както те вече сигурно знаят, бе измежду най-почтените компании в нефтения бизнес. След това ще им покажем чертежите ти за приспособяване на нефтодобивните помпи и превръщането им в поливно съоръжение и ще дадем да се разбере, че системата вече се произвежда и че ако искат скоро да получат такава, трябва веднага да дадат заявка.

— А това представлява измама.

— Никога не бих извършила престъпление — изглеждаше разярена, че изобщо е могъл да си го помисли. — Ще вкараме системата в производство веднага щом получим договора. А междувременно ти ще работиш върху разрешаването на проблема с компютъра.

Той се загледа в пода между ботушите си. От време на време поклащаше глава и се усмихваше.

— Това е най-безумният, най-шантавият план, който някога съм чувал.

— Но е напълно изпълним.

— И точно това ме плаши най-много.

— Харлан — тя пристъпи напред и положи ръка върху неговата. — Зная, че и ти като мен не желаеш да разочароваш братята ми. Преди известно време ми каза, че не искаш да измамиш доверието им. Това, което се случи между нас — гласът й леко подрезгавя, — беше колкото по твоя, толкова и по моя вина. Аз не те обвинявам, но Чейс и Лъки с техните поостарели схващания за рицарско поведение сигурно те смятат за виновен. А моят план ще ни помогне да си извоюваме отново уважението и доверието им. — Тя прехапа долната си устна и го погледна умолително. — Но дори и да греша, мисля, че си струва да опитаме, нали?

— А какво ще кажеш за случилото се между нас, Сейдж?

— Това беше просто един изолиран инцидент, нищо повече.

— Така ли смяташ? — тихо я попита той. Не му отговори, но Харлан бе сигурен, че не бе съвсем убедена в думите си. — Ще пътуваме заедно, ще бъдем един до друг ден и… нощ.

— Ние сме възрастни хора. — Гласът й вече бе съвсем дрезгав. — Оттук нататък сме само бизнес-партньори. Съгласен ли си, Харлан? Моля те!

Той се загледа в лицето, което вече го бе въвлякло в неприятности с двамата мъже, които от известно време уважаваше повече от всички други хора, които познаваше. Преди да приключат с налудничавия й план, той вероятно щеше да затъне още по-дълбоко, но проклет да е, ако знае как да се измъкне от тая бъркотия.

Тя винаги успяваше да влезе под кожата му, да докосне душата му, да възпламени сърцето му. Съмняваше се, че би могъл да й откаже каквото и да е, когато тя го гледаше по този начин, когато го умоляваше, приковала в него очите си с цвят на отлежало уиски. Беше се напивал с уиски, бе вършил безброй глупости, но опиянението от алкохола не можеше да се сравни с въздействието на тези очи.

Какво толкова, по дяволите! Още не бе решил къде ще отиде след като се махне оттук. Нямаше никакви планове, защото не бе допускал, че ще му се наложи да тръгне толкова скоро. А и освен това, никак не обичаше да оставя работата си недовършена. Винаги приключваше със задълженията си, преди да се премести на ново място. Това бе особено важно за него. Не искаше никой да остане разочарован от познанството си с Харлан Бойд.

— Добре, госпожице Сейдж — съгласи се той с въздишка, — Хвърли куфара си в кабината на пикапа. Но ако кажеш само една лоша дума за него, ще те накарам да вървиш пеша.

Лъки докуцука до къщата съвсем сам, но Чейс се навърташе наблизо, в случай, че брат му почувства нужда от допълнителна помощ и подкрепа.

Лъки бе изписан от болницата рано сутринта и се бе обадил на Чейс да отиде да го прибере. В момента, в който се появиха на задната врата, Девон вдигна ръка към устата си, за да заглуши неволния си писък.

— Изглеждаш по-зле от снощи — съчувствено промърмори тя. Прегърна го нежно, целуна единственото неударено място на челото му и го поведе към един стол до масата.

— Е, да, ама трябваше да видиш как изглеждаше оня тип — изрече той на шега с подутите си устни.

Като млад, Лъки си бе извоювал репутацията на невъздържан побойник и я поддържаше до момента, в който срещна Девон. Вече няколко години не се бе прибирал вкъщи с разцепена устна и подуто око. Премигвайки от болка, той бавно се отпусна на стола.

— Ръката боли ли те? — загрижено попита Девон.

— Ще го преживея.

— Можеш ли да ядеш?

— Само кафе, ако обичаш. За сега. — Извади нещо от джоба си. — Дадоха ми това в болницата. — Показа им една огъната под прав ъгъл сламка. — За смукане.