Сандра Браун - Обичай ме

— …и когато влязох в стаята, за да видя какво прави, го заварих с вдигната глава да оглежда патетата и другите животинчета по одеялото му.

Лъки погледна Харлан, а на лицето му бе изписано явно недоверие и скептицизъм. Харлан безучастно сви рамене.

Чейс веднага прекрати тази размяна на недоверчиви погледи.

— Не лъжа. Кълна се! Наистина бе вдигнал главата си от възглавницата. И това е нищо. Чуйте само…

— Дълго ли е? — попита Лъки. Бе наклонил стола си силно назад и седеше, подпрял ботушите си в ъгъла на бюрото.

— Защо?

— Защото през последните петнадесет минути не си спирал да говориш за Джейми. Той е страхотно хлапе, но дай ни малко почивка, а?

— Забрави ли какво беше, когато се роди Лорин? С часове седях и слушах за всяко едно нейно постижение.

— Е, да, ама след известно време тези разкази стават много досадни.

Лъки скочи на крака.

— Взе ми думите от устата.

Чейс даде знак на брат си отново да седне на мястото си.

— Но аз въпреки всичко те слушах търпеливо.

— Исусе! — Лъки изпъшка и умолително погледна към Харлан.

Той седеше на един стол с права облегалка. Предните крака на стола стърчаха във въздуха, а облегалката съвсем предвидливо бе подпряна на стената. Както винаги, обстановката в офиса на Тайлър Дрилинг бе съвсем обикновена и непретенциозна. Но на него му харесваше. Харесваше му и добронамереното заяждане на двамата братя, които — той бе сигурен в това — бяха готови да умрат един за друг.

Опитвайки се да остане безпристрастен, той каза:

— Чейс напълно си е изгубил ума по това бебе, Лъки.

Окуражен, Чейс се наведе напред.

— Джейми е просто неотразим. Наистина неотразим.

— Но той е само едно бебе — недоверчиво изпъшка Лъки.

— Зная, но от сега си личи, че ще стане любимец на жените като порасне. — Чейс се захили самодоволно. — Явно се е метнал на стареца си.

— Искаш да кажеш на чичо си Лъки. — По-младият брат погледна към Харлан и намигна. Харлан се изхили.

— Върви по дяволите! — Чейс сърдито се обърна към брат си. — Но хлапето наистина е страшно умно. Казах ли ти за…

— Да! — изкрещя Лъки.

Чейс го изгледа с раздразнение, но преди да успее да каже каквото и да било, Сейдж влезе в стаята. Харлан безшумно пое въздух и го задържа в гърдите си. Всеки път, когато я видеше, стомахът му се свиваше на топка, а това бе най-безобидната физическа реакция на тялото му.

Точно поради това се бе опитвал да стои на разстояние от нея през изминалите няколко дни. На Коледа едва се бе разминал с неприятностите и затова твърдо бе решил да не се забърква повече в подобни истории.

Тази сутрин, обаче, бе забравил всичките си добри намерения. Когато Сейдж отвори вратата след почукването му, раменете й бяха съвсем голи, като се изключат атлазените презрамки на сутиена й. Беше разгърнала един халат пред себе си — той не виждаше нищо, но въображението му не знаеше граници.

Беше гримирана само наполовина, косата й все още бе мокра, но тя изглеждаше фантастично. А в този момент бе още по-красива. Усмивката й бе леко напрегната, но като се има предвид новината, която й бе съобщил сутринта, трябваше да признае, че тя проявява забележително самообладание. Това изобщо не го изненадваше. Вече бе имал случай да я види как реагира след неочакван и зашеметяващо силен удар. Находчивостта и съобразителността й бяха достойни за възхищение.

Очите им се срещнаха, но само за миг и тя веднага отмести поглед встрани. Не можеше да я вини. Беше смутена, защото той знаеше тайната й.

А всъщност нямаше за какво да се притеснява. Ако някой се бе показал като истински глупак, то това беше Травис Белчър, а не тя.

— Ей, Сейдж — Чейс я погледна. — Казах ли ти за Джейми…

— Да — бързо го прекъсна тя. — Два пъти.

— Но ти дори не знаеш какво щях да ти кажа.

— Каквото и да е, вече го зная. Не можеш ли първо да кажеш едно здрасти?

— Разбира се. Здравей. Искаш ли малко кафе?

— Не, благодаря. Току-що закусих.

— Какво те води насам, дечко? — попита Лъки. Въпросът му очевидно бе реторичен, защото без да изчака отговора й, той взе сутрешния вестник и го разтвори.

Сейдж се приближи до бюрото и го измъкна от ръцете му. Умно момиче, помисли си Харлан. Успя да му вземе вестника, преди Лъки да стигне до светската хроника. Не че съществуваше някаква вероятност той да я прочете. Самият Харлан съвсем случайно бе попаднал на материала за Белчър.

— Искам да поговорим.

— Искаш да поговориш с мен? — попита Лъки.