Сандра Браун - Предизвикателството

— Трент! Колко си груб! — скара се леля му. — Нима сестра ми не те е научила на никакви обноски? Май прекарваш прекалено много време с невъзпитаните си съотборници.

— Просто искам да знам. — Усмивката му бе обезоръжаваща. — Защо да го увъртаме! След като с госпожица Рамзи ще живеем заедно, не смяташ ли, че трябва да се опознаем?

Тъмните му очи обходиха тялото на Рейна, оставяйки гореща диря след себе си. Искаше й се да отрече, че я бе почувствала. Поради някаква необяснима причина се зарадва, че той не се крие заради неприятности покрай развод, макар че това съвсем не изключваше вероятността да е женен.

Дори бе изпитала известно съжаление към него като към спортист, който очевидно се безпокои за бъдещето си. Знаеше достатъчно за света на професионалния спорт, за да е наясно, че травми като неговата могат да означават край на кариерата.

Обаче сега, когато я гледаше с добре познатия й поглед, който казваше: „Мога да те схрускам на закуска, сладурче,“ съчувствието й се изпари и се върна предишната й неприязън. А с нея — и твърдата решимост да стои настрана от него.

— Работя с бои — кратко отвърна тя.

— С бои? Какво имаш предвид — рисуваш картини или боядисваш стени?

— Нито едното, нито другото. — Бавно отпиваше от кафето си, като се надяваше да го раздразни със забавянето на отговора си. — Рисувам върху дрехи.

— Върху дрехи? — повтори той с напълно объркано изражение.

— Да, върху дрехи — потвърди тя, като го наблюдаваше през синкавите стъкла на очилата си.

— Рейна е невероятно изобретателна — допълни Руби с престорена веселост.

Толкова се бе надявала, че племенникът й ще успее да накара госпожица Рамзи да излезе от черупката си, но по време на първата им съвместна вечеря надеждите й бяха разбити на пух и прах. Госпожица Рамзи се бе затворила още повече в себе си, ако това изобщо бе възможно. Сякаш се криеше зад очилата си, свиваше се в грозните си дрехи, които не й бяха по мярка, и се отдръпваше зад нови стени от недоверие и тайнственост.

— Трябва да видиш някои от творбите й — невъзмутимо продължи Руби. — Тя обаче работи прекалено много. Постоянно се опитвам да я накарам да излиза повече. Да се среща с хора на своята възраст.

Трент не сваляше очи от госпожица Рамзи.

— Тук ли работите?

— Да. Подредила съм всекидневната на апартамента като студио. Светлината е много подходяща.

— Аз май нещо не разбирам. — Той протегна напред дългите си краха. Коляното му докосна нейното под масата и тя побърза да се отдръпне. — Как така рисуваш върху дрехи? Върху какви дрехи? Каква техника използваш?

Рейна се усмихна, неволно поласкана от интереса му.

— Купувам излишъците от платове и готови дрехи от големите магазини и после рисувам на ръка върху тях каквото ми хрумне.

Той се намръщи скептично:

— Има ли търсене на такива ъ-ъ дрехи?

— Успявам да си платя наема, господин Гамблин — натъртено отвърна тя, след което издърпа рязко стола си и стана от масата. — Вечерята бе прекрасна, както винаги, Руби. Лека нощ.

— Нали не се каниш да се оттеглиш в стаята си толкова рано? — попита хазяйката й, разтревожена от внезапната промяна в настроението на госпожица Рамзи. — Мислех, че всички ще изпием по чаша чай в гостната.

— Моля да ме извините тази вечер. Чувствам се уморена. Господин Гамблин — кимна му хладно, преди да напусне трапезарията.

— По дяволите! — промърмори Трент. — Какво я прихвана изведнъж…

— Трент, не ставай груб! — намеси се Руби. — Чакай! Какво… Къде…

Без да обръща внимание на изненаданата си леля, той се изправи, хвърли салфетката си и напусна масата също толкова ядосан и забързан, колкото и госпожица Рамзи миг преди това. Дългите му крака му позволяваха да се движи по-бързо от нея. Настигна я до стълбите.

— Госпожице Рамзи?

В гласа му звучеше заповедническият тон на сержант, обръщащ се към новобранец. Тя спря при първото стъпало и се обърна към него.

Преди да се опомни, той здраво бе хванал дясната й ръка.

— Не ми дадохте възможност да изкажа благодарността си за очарователната ви компания. — Въпреки напиращия гняв, гласът му бе нежен. Никоя жена не бе зарязвала Трент Гамблин. — За мен бе удоволствие, госпожице Рамзи. — Вдигна ръката й до устните си и я целуна.

Тя се опита да диша нормално, но не успя. Чувстваше се така, сякаш някой току-що я бе ударил в корема. Тялото й все още тръпнеше. Рязко издърпа ръката си, пророни ледено „лека нощ“ и се оттегли нагоре с високо вдигната глава.