Сандра Браун - Предизвикателството

Интересно. Не би могла да е много възрастна. Вероятно около трийсетте. Озадачаваше го. Защо една на пръв поглед здрава и интелигентна млада жена би се свряла за дълго в пансиона на леля Руби, колкото и очарователен да бе той? Какво би могло да накара една жена нарочно да се самоизолира?

Може би семейна трагедия? Или пък някаква объркана любовна история? Дали е била зарязана пред олтара, или й се е случило нещо също толкова разтърсващо?

Госпожица Рамзи му приличаше на стара мома — директорка на училище отпреди сто години. Слабо лице, проскубана коса — макар че на светлината на свещите блестеше с невероятен цвят, отвратителна сива рокля, която напълно скриваше фигурата й дори от неговите проницателни очи. Нямаше грим, но лицето й бе свежо. За разлика от повечето червенокоси хора, кожата й имаше матов оттенък. Всъщност косата й бе прекалено тъмна, за да се нарече червена. Цветът не бе червен, а по-скоро тъмен махагон.

Ръцете й, които продължаваха да си играят със сребърните прибори, бяха забележително малки и с дълги пръсти, но изглеждаха загрубели. Ноктите й бяха изрязани до кожа. Не ги бе лакирала. Освен това не използваше парфюм. Той можеше да различи и назове поне петдесет различни аромата. Госпожица Рамзи не използваше нито един от тях. Но най-много мразеше кръглите й очила. Техните синкави стъкла напълно скриваха очите й.

Предизвикателният му нескрит оглед я изнервяше. Това си личеше по неспокойното й въртене на стола. Донякъде беше доволен, че вниманието му я притеснява. Горката жена — сигурно се нуждаеше от нещо, което да разнообрази монотонното й сиво ежедневие. Дали можеше да й помогне — защо пък не? И без това нямаше с какво друго да се занимава.

— Защо живеете тук?

— Това не е ваша работа.

— О, винаги ли сте толкова докачлива?

— Само когато някой е толкова груб, че да зяпа хората и да задава нахални въпроси.

— Нов съм тук. Предполага се, че трябва да бъдете мила с мен.

Леля Руби не го хвалеше напразно. Наистина беше очарователен, особено когато се цупеше по момчешки, както сега. Това някак си много отиваше на чувствените му устни.

— Желаете ли малко шери? — Рейна вдигна гарафата от оловен кристал.

— Ама вие сериозно ли говорите? — При тези думи тя я остави обратно. — Дали има студена бира?

— Не мисля, че Руби държи бира.

— Обзалагам се обаче, че никога не остава без уиски.

Рейна се изчерви.

— Аз не…

— Хайде, хайде, госпожице Рамзи. На мен можете да ми кажете. Аз съм от семейството. — Наведе се напред заговорнически и приближи лицето си на сантиметри от нейното: — Старата дама все още ли предпочита „Джак Даниълс“?

Преди Рейна да успее да отговори, Руби се появи откъм кухнята, като буташе количка, натоварена със сребърни съдове.

— Ето ме и мен, скъпи. Сигурна съм, че умирате от глад, но на кифличките им трябваха още няколко минутки във фурната.

Трент се засмя тихо, все още загледан в шокираното изражение върху лицето на Рейна.

— Трент, престани с този дразнещ смях — нахока го Руби. — Винаги си бил най-невъзпитаното дете на масата и имаш навика да се смееш без каквато и да било причина. Седни с изправен гръб, ако обичаш, и ми помогни, като нарежеш и сервираш печеното. Госпожица Рамзи обича нейното да е добре изпечено. Сипи й достатъчно, без да обръщаш внимание на протестите й. Мъча се да поохраня мършавите й кости, но все още има много да се желае. Е, не е ли чудесно? — ентусиазирано продължи Руби, докато сядаше на мястото си. — Ще ни бъде толкова уютно да споделяме всяко хранене — само ние тримата.

Рейна се стараеше да не обръща внимание на изучаващия поглед на Трент, който се мъчеше да разбере точно колко мършави бяха костите й, и се питаше дали би било прекалено очевидно, ако помоли от утре да й сервират храната горе в стаята й.

Трент имаше завиден апетит. Руби продължи да пълни чинията му, докато той най-сетне вдигна безпомощно ръце, след като бе изял по две порции и половина от всяко ястие.

— Моля те, лельо Руби, стига толкова. Ще взема да надебелея.

— Глупости. Ти все още растеш. Не мога да те изпратя на летен лагер хилав и недохранен.

Рейна се задави със задушения картоф, който тъкмо хапваше, и бързо отпи глътка вода. Очите й се напълниха със сълзи, но тя се постара да ги избърше, без да маха очилата си.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено попита Руби.

— Да, да, всичко е наред — промълви Рейна. След като се успокои достатъчно, тя се обърна към Трент: — Не сте ли малко възрастен, за да бъдете изпращан на летен лагер?