Сандра Браун - Предизвикателството

Руби и Трент решиха, че въпросът й е страшно забавен и се разсмяха от все сърце.

— Това е футболен летен лагер — обясни Руби. — Не ти ли казах, че Трент е професионален футболист?

Рейна се почувства доста неловко и се зае да оправя салфетката в скута си.

— Боя се, че не.

— Играе за Хюстънските мустанги — гордо поясни Руби и хвана мускулестата ръка на племенника си. — Той е най-важният играч — полузащитник е.

— Разбирам.

— Не харесвате ли американски футбол, госпожице Рамзи? — запита Трент. Беше леко засегнат, че не го бе познала. Дори не изглеждаше достатъчно впечатлена от факта, че вечеря заедно с човека, когото някои спортни журналисти смятаха за най-добрия полузащитник в професионалния футбол след Стар и Стобах.

— Не разбирам много от футбол, господин Гамблин. Но сега вече знам повече от преди.

— Какво имате предвид?

— Ами разбрах, че играчите ходят на летен лагер.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Госпожица Рамзи имаше чувство за хумор. Може би следващите няколко седмици нямаше да се окажат толкова скучни. Всъщност му бе трудно да си спомни откога не се бе наслаждавал на такава спокойна и приятна вечеря. Нямаше нужда да се старае да впечатли леля си. Тя и така го боготвореше. Госпожица Рамзи, изглежда, също го харесваше, без да му се налага да полага особени усилия. За пръв път от години насам можеше да се държи естествено в женска компания и това много му допадаше.

— Как е рамото ти, Трент? — Руби се обърна към Рейна, за да й обясни: — Има травма, която се лекува трудно. Разместване на рамото.

— Отделяне, лельо.

— Извинявай, отделяне. Лекарят му препоръча да се откъсне от приятелите си и да прекрати всякакви странични занимания, за да може рамото му да заздравее преди тренировъчния лагер. Нали така, скъпи?

— Точно така.

— Травмата болезнена ли е?

Той сви рамене:

— Понякога. Само когато претоваря рамото си. — Намръщи се, спомняйки си за последното си посещение при лекаря на отбора.

— Проклетото рамо просто не ще да се подобри, докторе — оплакал се бе той. — А знаеш, че трябва да бъда в идеална форма за тренировъчния лагер.

Загрижено бе захапал устни. Ако се представеше, както през миналия сезон, то треньорът щеше да си потърси някой по-млад и по-талантлив играч.

Трент не се заблуждаваше. Беше на трийсет и четири години. Скорошното му оттегляне от професионалния футбол бе неизбежно. Но искаше само още един добър — не, велик сезон. Не желаеше да се оттегли като някой съсипан физически и съкрушен духом спортист, за когото хората да казват с поклащане на глава: „Свършен е, но не иска да си признае.“ Дълбоко в себе си знаеше, че вече е приключил със спорта. Искаше просто рамото му да се оправи, за да се оттегли на върха на славата. Едва тогава щеше кротко да си иде. Не и по-рано.

— Недей да ми хленчиш, Трент — беше му отвърнал лекарят. — Том Танди ми каза, че отново си изкълчил рамото си, докато си играл тенис. Тенис, за бога! Да не си си изгубил ума?

Трент бе присвил очи от болка, докато опитните ръце на лекаря опипваха рамото му.

— Трябваше да поработя върху ниските си удари.

— Глупости. Знам върху какви удари си работил. Том ми каза също, че си партнирал на собственичката на клуба и то не само на корта.

— С бъбриви приятели като Том човек…

— Недей да си го изкарваш на Том. Виж какво, момче — бе подхванал със сериозен глас лекарят на Мустангите, придърпвайки стола си до този на Трент, — рамото ти никога няма да заздравее, ако продължаваш, както досега. Разбирам, че вече сме извън сезона и ти заслужаваш да се позабавляваш. Но до тренировъчния лагер остават само няколко седмици. Кое е по-важно за теб — спортната ти кариера или волният ергенски живот? Какво предпочиташ да бъдеш — полузащитник в Суперлигата или супер-жребец?

Още същия следобед Трент се бе обадил на леля си.

Беше постъпил правилно, мислеше си той сега, докато бавно отпиваше от кафето, което Руби му бе сипала в порцеланова чашка. Вероятно имаше нужда от почивката, от спокойния живот и редовното хранене, които усамотението в Галвстоун предлагаше. Леля Руби в никакъв случай не можеше да се нарече досадна. Той още си спомняше с умиление за посещенията си при нея като дете.

Загледа се замислено в другата жена на масата. Госпожица Рамзи може би щеше да се окаже забавна, ако поне малко се поотпуснеше. Дали не би могъл да й помогне в това отношение?

— С какво си изкарвате прехраната? — направо попита той.