Сандра Браун - Предизвикателството

— Красива — подсказа му тя, като се наслаждаваше на затруднението му.

— Не в класическия смисъл, не. Но ми харесва да съм около теб. И недей отново да започваш с теориите си за това, че съм женкар. Комплиментът ми е напълно платоничен. Харесва ми да съм с теб. Когато съм в компанията ти, се чувствам спокоен и се отпускам така, както с никоя друга жена сред познатите ми, тъй като не се налага да се правя на мъжага. Знаеш ли колко е трудно да поддържаш този образ?

— Мога да си представя — разсеяно отвърна тя.

Кой, ако не тя, можеше да разбере колко е трудно да поддържаш определен образ, но сега не й бе до това защото изведнъж осъзна, че лежат един до друг на самотния бряг, почти като любовници. Тялото й бе отпуснато и топло. А тъкмо преди той да се заоплаква от образа си на мъжага, тя си мислеше колко красиво е мускулестото му тяло.

Харесваше й острата миризма на изпотеното му тяло, примесена със соления въздух, харесваше разбърканата му от вятъра коса, харесваха й полепналите по мократа му кожа песъчинки. Устата й пресъхна, докато обхождаше с очи гърдите му, покрити с гъсти тъмни косъмчета.

— Това си е цяло мъчение — продължи той, без да забелязва сладостните тръпки, които тялото му предизвикваше в напрегнатите зърна на гърдите й. — Тъй като съм необвързан, професионален спортист с репутация на купонджия, всяка жена около мен очаква да играя ролята си. Хубаво е да има някой като теб, с когото просто да си поговоря. — Прокара ръка по лицето си. — Господи, ти ме нарече негодник. Сега май говоря като такъв. Това е, защото не мога да си спомня някога да съм лежал на пясъка до жена и да не съм се любил с нея.

Забранената, немислима представа за това ги завладя, докато лежаха, вперили погледи един в друг. Въпреки че телата им не участваха, мислено се отдаваха на еротични фантазии.

Тя си мислеше какво би било да го докосне, да сложи ръце на гърдите му и да прокара пръсти през меките косъмчета там.

Той си мислеше как би пъхнал ръце под горнището на сивия й анцуг, за да изследва формата на гърдите й.

Тя си мислеше колко са къси гащетата му и какво има под тях.

Той си представяше как я целува, как я докосва с език и вкусва от устните й.

Тя си представяше как я обръща по гръб, покрива я със силното си тяло и преплита крака с нейните.

Той си представяше как я обръща по гръб, покрива стройното й крехко тяло и преплита крака с нейните.

Изведнъж фантазиите им предизвикаха такава физическа реакция, че и двамата не можеха да издържат и миг по-дълго.

Той реагира пръв, като скочи на крака и й подаде ръка да се изправи. Тя погледна ръката му и за момент се поколеба дали да я приеме.

Дългите му силни пръсти, свикнали да държат футболната топка, обхванаха дланта й и я задържаха, докато вървяха обратно към колата. Трент поддържаше оживен разговор с шеговит тон, тъй като се чувстваше гузен, задето бе сексуално привлечен от нея.

Рейна се нахока наум, отърсвайки се насила от сексуалната възбуда, която я бе обзела. Тя и Трент бяха приятели, другари, съмишленици. Нали това бе искала, за това бе настоявала? Рейна не се обвързваше с мъже. Точно така. А колкото до госпожица Рамзи, такива романтични преживявания й бяха абсолютно чужди.

Сега Трент говореше за вътрешната красота на жената, но след седмица-две, когато мъжественото му тяло започнеше да взема превес над разума му, не би избрал госпожица Рамзи, за да задоволи сексуалния си апетит.

— Какво ще правиш днес? — попита той, когато пристигнаха в къщата и влязоха в прохладното преддверие.

— Работа, работа, работа. — Размаха показалеца си под носа му. — И да не си посмял да ме разсейваш днес.

— Ама и ти си една приятелка! Мислех си, че бихме могли…

— Трент — строго каза тя.

— Добре, добре, изчезвам — навири нос той и тръгна към стълбите.

— Здравейте, милички! — показа се от трапезарията Руби, щом ги чу. Върху джинсите си бе сложила престилка с маргаритки. — Госпожице Рамзи, търсят ви по телефона. Чух ви да влизате и казах на господина да почака. Трент, приготвила съм ти плодовия сок в кухнята.

Рейна изтича по стълбите и вдигна телефона в апартамента си.

— Ало — задъхано се обади тя.

— Рейна, здравей. Мори се обажда.

— Здравей! — Зарадва се да го чуе. — Как си? Как е кръвното ти налягане?

— Ти можеш да го смъкнеш. Като се върнеш отново на работа.

— Не мога, Мори. Не сега.

— Тогава кога?

— Не знам. Може би никога.

— Ех, Рейна, Рейна! — тежко въздъхна той. — Нали вече доказа, че си права?