Сандра Браун - Предизвикателството

Изтича към гардероба и извади спортния си екип, преди да се е разколебала. Облече се, набързо завърза обувките си, сложи си очилата и изтича към вратата на апартамента си, преди съседът й да се е отказал и да тръгне без нея.

Чакаше я кротко в коридора и съзерцаваше износените си маратонки. Бавно вдигна очи към нея.

— Здравей! — каза й предпазливо.

— Добро утро.

Той реши, че облеклото й е добър знак. Носеше сив анцуг — провиснал и съвсем не по мярка, както и останалите й дрехи, маратонки и бейзболна шапка. Трент се опита да си представи сценарий, при който сваля очилата й, а тя разтърсва коси и се превръща в поразителна красавица, както обикновено ставаше с невзрачните библиотекарки във второкласните филми. Искрено се съмняваше обаче, че такава метаморфоза е възможна в този случай.

— Готова ли си за бягане? — попита той.

— Да, утрото е много подходящо. Не е много влажно.

— В сравнение с какво? — попита той и избърса челото си, което вече бе мокро от пот.

— В сравнение с джунглите на Бразилия.

Той се засмя и посочи с глава стълбите.

— След теб, моля. И те предупреждавам съвсем честно: това е последната отстъпка, която ти правя днес.

Решиха, че е по-добре да отидат до брега с кола. Трент се намръщи на пухтенето и пърпоренето, което малката й, взета на старо лека кола издаваше при потегляне, но се съгласи да ползват нея, тъй като солената мъгла край брега едва ли би могла да влоши особено външния й вид.

Преди да тръгнат да бягат, направиха няколко упражнения за разтягане на мускулите. Бе удивен от гъвкавостта и грацията на тялото й, докато тя методично разгряваше. Можеше да се наведе и да докосне земята с длани, без да пъшка и стене. Щеше му се да не е така скрита в дрехите си. Сивият й анцуг бе наистина отвратителен, но без значение как точно изглеждаше тялото й, то бе много гъвкаво.

— Е, приятели ли сме? — запита той, докато правеше няколко дълбоки прикляквания.

Рейна се помъчи да отклони поглед от мускулестите му бедра.

— А ти искаш ли да бъдем приятели?

Той разкрачи широко крака, опрял ръце на земята, и започна да се накланя наляво и надясно.

— Да, искам.

Когато се изправи, лицето му бе зачервено. Не бе сигурна дали е заради упражненията, или пък е притеснен.

— Ами тогава значи сме приятели — усмихна се тя.

Той кимна, но продължи да хапе притеснено устните си. После смръщи вежди.

— Може би първо трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Никога досега не съм имал жена за приятел.

Погледнаха се и не откъснаха очи един от друг за няколко мига. По това време на деня брегът бе пуст. Все още бе рано за младите майки да изведат децата си на разходка. Нямаше ги групичките тийнейджъри с музиката, гърмяща от касетофоните им, да си разменят лосиони против изгаряне. Рано бе и за семействата, дошли на почивка, с техните кошници за пикник и оживени спорове за това какво да правят през деня.

Трент и Рейна бяха сами. Бяха обгърнати от тишина, нарушавана само от крясъците на чайките, които се спускаха над водата да уловят нещо за закуска, и от вълните, които неспирно се разбиваха на брега и образуваха дантели от пяна.

— Никога ли? — тихо попита Рейна.

Той присви очи, загледан в новороденото слънце, докато обмисляше въпроса й и се ровеше в паметта си.

— Не. Никога. Дори когато дружах с Ронда Сю Никерсън, малкото момиченце, което живееше до нас, винаги исках да си играем на „семейство“, така че аз да съм „таткото“ и да мога да я целуна, когато тръгвам за „работа“.

— На колко години сте били тогава?

— На шест или на седем, предполагам. Когато станахме на осем, вече предпочитах да играем на „чичо доктор“.

— Дори и тогава си манипулирал жените.

Той изглеждаше засегнат, но кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че си права. Никога не съм гледал на една жена по друг начин, освен в сексуален аспект.

— Е, тогава приятелството ни ще бъде ново преживяване за теб.

— Точно така. — Вдигна ръце на тила си и започна да се извива в кръста. След миг спря и озадачено се загледа в нея. — Как… ами как… се прави това?

— Как се прави кое?

— Ами това — да си приятел с една жена?

Тя се засмя.

— По същия начин, както и с мъж.

— Наистина ли?

— Ами да.

— Ще те надбягам до кея!

Той се затича без предупреждение. Изненадана, тя остана на място за секунда и после се втурна след него.

— Спечелих! — обяви той, когато стигна до кея. Едва се бе задъхал.

— Ти ме изигра!

— Винаги правя така с приятелите си.