Сандра Браун - Предизвикателството

— Искат да използват мен?

— Разбира се, че искат теб. За да могат да свържат телевизионната реклама с тази в списанията и по рекламните табла. Напълно съм съгласен с тях, че ти можеш да направиш за обикновеното памучно бельо това, което направи Брук Шийлдс за сините джинси.

— Радвам се, че рекламата е толкова успешна, Мори, но не искам да се връщам обратно към тази работа.

— Дори и за двеста и петдесет хиляди долара и двегодишен договор?

— Сигурно се шегуваш. — Краката й се подкосиха и тя седна на пода.

— Разбирам, че най-сетне съм привлякъл вниманието ти. Не казах, че ще приемем тези двеста и петдесет хиляди. Ще предложа триста и петдесет и мисля, че в крайна сметка ще получим триста хиляди. Как ти звучи това?

— Абсурдно.

Той се засмя.

— Не е чак толкова абсурдно. Малко пари ще ми дойдат добре.

Тя присви разтревожено устни.

— Пак ли си залагал? Много ли загуби?

— Остави на мира пороците ми. Звучиш като бившата ми жена. Кога ще се качиш на самолета и ще се върнеш в Ню Йорк?

Тя мерна за миг образа си във високото огледало в ъгъла. Жената, седнала по турски на пода в спретнатия скромен апартамент, въобще не приличаше на модела от рекламата в списанието. В сравнение с нея бе направо закръглена. Тъмната й махагонова коса не бе подстригвана от месеци. Ръцете й изглеждаха ужасно, с къси нокти и изцапани с боя пръсти. Поизкривените й предни зъби бяха далеч от идеалната усмивка.

— Няма да се върна, Мори — отвърна тихо, като се надяваше той да приеме удара леко. — Не съм във форма. Няма да ме искат такава. Качила съм девет килограма, откакто те видях за последен път. Не мога да рекламирам бельо дори и да исках.

— Тогава ще те изпратим на „почивка“ за няколко седмици. Къде предпочиташ — Зелената къща или Златната врата? По-близо си до Зелената къща. Искаш ли да ти направя резервация?

— Мори, изобщо не ме слушаш. Няма да се върна. Не искам.

Последвалата тишина бе тягостна и продължителна.

— Поне ще си помислиш ли за това? — каза й най-после. — Предлагат ни страхотен договор, който не е за изпускане. Ако искаш, ще започнем по-бавно. Няма да поемаш нищо друго освен този ангажимент. Триста хиляди долара са страшно много пари, Рейна.

— Знам — със съжаление каза тя. Не искаше Мори да страда финансово заради решението й. — Недей да мислиш, че не съм поласкана или не съм благодарна. Напротив. Но тук имам свой живот. И той ми харесва.

Погледна към вратата и изведнъж се сети за мъжа в отсрещния апартамент. Разстрои се, че си мисли за него в такъв момент. Той със сигурност нямаше нищо общо с решението й да остане в Галвстоун.

— Е, те бързат, но аз ги задържам. Обясних им, че си във ваканция, както казвам и на другите ни клиенти. Ще те оставя да размислиш няколко дни и ще ти се обадя в петък.

— Добре — мрачно поклати глава Рейна. Отговорът й щеше да е същият след няколко дни, както и след няколко седмици, но вероятно бе по-добре да не му отказва направо. Забележките му за парите я накараха да се почувства неловко. Мори постоянно залагаше на някое спортно състезание. — Какво всъщност става с теб?

— Добре съм. Не се тревожи за мен.

— Добре ли върви работата?

— Шегуваш ли се? След като Рейна е мой клиент, всички искат аз да ги представлявам.

Тя се успокои. Агенцията на Мори се занимаваше с модели за каталози, когато Рейна и Сюзън се появиха там. Щом кариерата на Рейна потръгна, Мори се премести в центъра на града. Той се прочу и скоро имаше повече клиенти, отколкото можеше да поеме, поради което нае няколко помощника. Рейна винаги изпитваше задоволство от факта, че нейният успех е допринесъл за това.

— Ами дочуване тогава. Грижи се за себе си. Внимавай с кръвното налягане. Не забравяй да си вземаш лекарството.

— Добре, добре. Дочуване. И си помисли за договора, Рейна. Сериозно си помисли.

— Ще помисля. Обещавам.

Замислено остави слушалката. Нещо не беше наред. Усещаше го. Дали Мори се грижеше добре за здравето си? Страхуваше се, че не го прави сега, когато я няма наоколо да го гълчи, че пуши прекалено много и не се храни здравословно. Надяваше се, че не е много разстроен от решението й да напусне бизнеса.

Тези мисли я тревожеха и тя се зарадва, когато бяха прекъснати от почукване на вратата. Скочи да я отвори, като се укоряваше наум, задето пулсът й се бе ускорил в очакване да види Трент. Почти бе стигнала до вратата, когато се сети, че не носи очилата си и припряно ги сложи, преди да отвори.

— Ще излезеш ли да поиграем навън?